ВНЕЗАПНИ УЛИЦИ

Изображение

Много слушах за тази книга, много отзиви и рецензии прочетох, минавах по коридорите на книжарницата, взимах я, разгръщах я, зачитах се, после я оставях, може би от страх, че ще е от онези книги, които минават бързо през очите, но после дълго време живеят и говорят в ежедневието ти. Е, не издържах, отдадох се на изкушението, то просто не може иначе – „живот на читател” – казах си – „няма начин, ще се чете!”

Не знам как точно да предам очарованието си от книгата. „Внезапни улици” не е само история за четене, тя е и история за слушане, за чуване, за усещане… Това е разказ за един недовършен град, в който улиците се пресичат така, както в живота се пресичат съдбите на хората – „пресичат се, а после се разделят”. През времето, в което се изреждат три сезона, възрастен сценограф, който се е затворил от света, разказва за живота си на млада безработна сценаристка и единственото му желание е тя да разкаже историята му такава, каквато никога не се е състояла. Една избягала любов, която никога не се завръща, намира се за малко, но после си отива. Млад музикант, чието тяло „се превръща в петолиние” е обсебен от снимка с тайнствен надпис, дадена му от непозната жена. И женският глас, обгърнал цялата история – жена, която среща мъж, с когото никога не е говорила, но го обича и иска да го срещне отново. Случайностите се пресичат като съдба. Героите се срещат, сближават се, а после се отдалечават, връщат се във времето и историята на Макс Райнхард и неговия град с всички най-красиви улици в света, в живота на бежанците и пътищата, по които минават. В тази книга, изкуството във всичките му проявления говори за любовта – като препятствие и като смисъл, за хората, които се търсят.

Книгата на Иванка Могилска не е просто красива история, от нея се чува музика. Докато четеш имаш чувството, че вървиш по несъществуваща улица, че всяка стъпка е дума,  няколко крачки изречение и усещаш, че ще извървиш цял един град като цял един живот.

Има толкова силни моменти, толкова дълбоки, че самата подредба на думите те кара да настръхваш, като този – „Сърцето ми е акордеон – изтласква музика наместо кръв.”

И сега, дълго време след като прочетох книгата, когато минавам по някоя улица, вървя бавно, вслушвам се, оглеждам се и вдишвам – мисля си дали няма и тук да е скрита някаква история, която никога не се е състояла…

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s