Рядко попадам на книги, за които ми е нужно по-дълго време да ги осмисля – дълбоки книги, изпълнени с психологически детайли, душевна фантазия, междуличностни кризи и подсъзнателни внушения. Книги за самотата на човека, трудни книги, трудни като живота… Това е може би върхът на пирамидата, който иска да достигне човек ако твърде лично и твърде дълбоко приема литературата. Смятам, че съм от читателите, които не са пораснали достатъчно за да разберат и да се занимават с подобен тип литература, с подобен стил и похвати, но прочита на „Чужда земя” за мен беше удоволствие и… предизвикателство.
„Чужда земя” е втората книга на Румен Еверт, която излиза в България. Не съм чела „Емигрантката”, но смятам, че в най-скоро време ще посегна и към нея.
„Чужда земя” е роман за самотата – психологическата самота на човека, в чийто аспект се простира историята на художника Андерсон. Всичко започва със завръщането. Дългото тягостно завръщане към спомените, към брака, към къщата сред природата, към болката. И после към погубването, сбогуването, пропадането на личността. Всичко се движи с висока скорост, не плавно, а бързо преминаване от едно състояние в друго – от докосването до любовта до пълното й отричане, от красотата в природата до чувството, че си притиснат от нея, безпомощен да твориш, защото има „твърде много зеленина, твърде много буболечки”. От невъзможността да обичаш и вглъбеното търсене на другия до тоталното загубване на себе си.
Романът се състои от 3 части като доминиращи образи във всяка от тях са мъж и жена – в първата, това са Андерсон и Сара, във втората – Пришълецът и Кейт, а в третата – Андерс и Ифа. Свързващото между тези образи, може би ги прави фантазни проявления на едни и същи личности.
Както казах трудна книга, тежка книга, но историята е предадена красиво, дори прекалено красиво – множество похвати, мрежа от думи, навързани в повествованието метафори, които на моменти те карат да загубиш мисълта си в тях, а после плавно те връщат към сюжета. Рядко попадам на подобен стил – майсторски, загадъчен… Всъщност докато четях имах чувството, че гледам картина и не само я гледам, а съм вътре в нея, живея в нея. Такава картина създадена в три измерения и изобразяваща всеки малък детайл, който може да присъства в един живот – от природата, времето и всички външни и физически фактори до действията, вълненията, вътрешните движения на героите и кризисните им внушения. А може ли наистина да бъде нарисувана такава картина? Оказа се, че може, но само с думи…и изкуство.
Това повърхностно и непълно усещане долових от първия прочит на „Чужда земя”, но тази книга не е от книгите, които се четат само веднъж в живота. Все още мъдростта й е загадка за мен…
