В смутните часове по здрач

vsmchpozdrach3

Обичам криминалните романи, макар че не винаги съм в настроение да ги понеса. Фен съм на Стиг Ларшон и обожавам трилогията „Милениум”, но не стикерът върху корицата на книгата „В смутните часове по здрач” беше причината да посегна към нея. Обикновено избирам книгите или по препоръка или по случайност и впечатление. Знам, че не мога да дам шанс на всичко, което искам да прочета, но се радвам, че прочетох тази.

Началните думи ме отведоха в гъстата непрогледна мъгла на призрачния алвар на остров Йоланд. И там сред пустошта срещнах едно момче, което от любопитство се отдалечаваше от дома си, самичко и не знае къде отива. И колкото повече се доближавах до образа му, така непредсказуем, по детски тласкан към незнайното, толкова повече разбирах, че нещо ще се случи, а детето вече не виждаше дома си, нито пътя по който да се върне. Мъглата бавно очерта фигурата на непознат мъж, който подаде ръка към детето и то разбра, че е безсмислено да бяга…Ето това беше преломният момент, който предначерта съдбата ми и аз разбрах, че трябва да извървя до края тази история.

„В смутните часове по здрач” е първокласен криминален роман, чието действие се развива на остров Йоланд. Случаят с изчезналото дете слага тъмна сянка върху жителите на града. 20 години по-късно майката на момчето все още не може да се отърси от трагедията. Завръща се на острова и заедно с баща си – бивш моряк, който е получил неизвестна пратка с улика по случая, започват издирването от начало. Кошмарното минало и спомените не винаги могат да се преживеят, особено когато истината не е разкрита. А истината е винаги жестока. Издирването ги отвежда до едно име на мъж – демон, което жителите на острова или премълчават, защото искат да забравят или мълвят с ужас, защото носи страх и мистерия, а споменът за този човек витае като призрак из местността. Според всички заключения този мъж е срещнал детето в съдбовния ден, макар че вече е бил мъртъв от години. Обяснението съвсем не е толкова лесна… и безопасна задача. Краят е учудващо различен и неочаквано изненадващ.

Аз не обичам да стигам до края. Обичам да се движа по пътя бавно, обвита в неяснота и заблуждение като самите герои, да подозирам всичко и всички, да се съмнявам и самозалъгвам, че историята може да завърши и по друг начин. Но обичам и чувството, когато затворя последната страница да осъзная, че светът ми е станал с още една история по-пълен и по-различен…

Книгата на Юхан Теорин е обсебваща. Държи те в напрежение, без да те отпусне нито за миг, а когато започнеш да се заблуждаваш, че си наредил всички парчета от пъзела, нещата да тръгнат в обратна посока. Но това е умело изиграната игра между автор, читател и произведение. Да, на моменти ми дойде твърде тежко, разчувства ме, вероятно защото е замесено дете, а децата са най-невинните създания на света. Но литературата е откровение, толкова силно, колкото и самият живот.

„В смутните часове по здрач” е силно четивен роман, а намерих и филма, който се казва „Skumtimmen”. Надявам се довечера да се отпусна пред екрана и отново да преживея историята, но на всички препоръчвам да прочетете първо книгата, защото думите могат да ни нарисуват свят, какъвто нищо друго не може да нарисува…

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s