Лисицата

189997z

Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие…

Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание…самосъпреживява се… мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.

Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.

В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта…

Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.

Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни… Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата  разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл…на човешкия живот…

Дълбоко ви я препоръчвам!

Може да прочетете други ревюта за книгата в Аз чета и Goodreads.

Advertisements

One comment on “Лисицата

  1. Pingback: Да дойдеш на света | Животът е с твърди корици

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s