Човешкото тяло

Човешкото тяло

Всичко започна в края на 2011 година. Дотогава не вярвах, че някоя книга писана от съвременен автор може да ме докосне толкова, колкото произведенията на класиците. Тогава живеех в едно пространство, изтъкано от принципи, които допускаха само класически произведения до съзнанието ми. Спомням си мига, в който попаднах на тази зелена книга с едно лице на корицата – „Самотата на простите числа” от Паоло Джордано – напълно непознато заглавие, напълно непознат за мен автор. И колко бързо се случи всичко след това – влюбих се в една история, от която все още мога да цитирам изречения, на сън да ме бутнете ще ви ги кажа, ще ви разкажа за героите, за тяхната драма, за това, което ги събира и разделя. И как всичко се промени изведнъж, защото може би се влюбих не в самата история, а в начина, по който е разказана… И оттогава започнах непрекъснато да търся все повече и повече автори, все повече и повече истории, които да прегърна, които да ме впечатлят, да ме разплачат, да ме разсмеят, да сринат принципите ми и да променят начина, по който гледам на света. И оттогава все повече и повече навлизам в необятното пространство на литературата и ми е все по-трудно да излизам от там. И оттогава в продължение на четири години чакам втора книга от същия автор… И ето, че сега, след четири години чакане… мечтата се сбъдна…

„Човешкото тяло” е втората книга на Паоло Джордано, с твърде деликатна проблематика, произлизаща може би от антивоенния й характер. Най-общото в историята е противопоставянето между чувствителната човешка същност и принципите на войната. Още на първата страница авторът е сложил цитат от Е.М.Ремарк: „ Дори да ни върнеха този пейзаж от нашата младост, нямаше да знаем какво да правим с него.” И оттам започва едно доста драматично преживяване.

Войниците от 3ти взвод на лейтенант Балезио, изпратени на „мирна мисия” в Авганистан, са твърде различни един от друг, със сложни характери са и всеки живее в света на личната си драма, във военния лагер, където споделянето е напълно невъзможно, а проявата на чувствителност се осъжда като слабост. Подофицер Рене, под чието командване е взвода, и който извън военната си служба си изкарва допълнителни пари като спи с богати жени, е напълно достоен да взима решения и да се подчинява на по-висши военни стратези. Но е в момент на угризения, раздвоен пред избора дали да запази детето си (случайно случило се с негова клиентка, която почти не познава) и се разкъсва от въпроси – „Какво е всъщност абортът?”,  „Колко болезнен може да бъде за една жена, за едно неродено дете и за него самия?” Безкомпромисният и неуправляем Чедерна, който както изглежда разчита повече на силата, отколкото на разума, и който дава смеховати съвети на своя приятел редник Йетри, който е най-младият във взвода – само на 20 години и все още девствен. Красивата Дзампиери, попаднала в света на мъже, които извън професионалните си военни взаимоотношения, гледат само да се възползват от нея. Болнавият ефрейтор Торсу, който живее в онлайн пространството със своята виртуална приятелка, за която не знае абсолютно нищо. Ефрейтор Карпорези, вечно влюбен в жена си и малкия си син, които го чакат с нетърпение да се върне жив и здрав. И един от най-главните фигури – централен образ в повествованието – военният лекар лейтенант Еджито, попаднал в „плен” на една властна жена с неясни амбиции и в същото време опитващ се да избяга от личната драма на собственото си семейство, в която той играе ролята на посредник между сестра си и своите родители. Това са героите – едни напълно несъвършени същества с лични болки и  кризи – като самите нас. Една кошмарна операция извън базата ще промени живота им завинаги и ще ги остави да живеят в собствените си угризения…

„Човешкото тяло” е сложна история, твърде истинска, твърде жива, твърде обсебваща. Аз не разбирам от военни работи, жена съм, всичко, което знам го знам от филмите, но в един момент просто не можех вече да разбера, дали наистина чета просто една книга или се намирам в някаква собствена следвоенна драма. Историята те поглъща и не те пуска нито за миг.

Специфичното повествование, сложната проблематика, лекотата, с която се навлиза в трагедията на всеки един от героите и начинът, по който е предаден разказът – всичко това за мен е една възходяща градация в творчеството на автора.

Ако трябва да се върна към историята на Аличе и Матия –  двете прости числа, които се делят само на себе си и на единица и ги съпоставя с историята на Еджито, Рене, Торсу, Йетри и другите – и крехкостта на човешкото тяло, което за един миг може да се разпадне на хиляди парчета, да се дематериализира, ще си задам само един единствен въпрос, на който може би няма да мога да отговоря : А човешкото тяло – едно просто число ли е?…

Препоръчвам книгата от сърце, защото съм сигурна, че ще ви докосне дълбоко…