ПРИ ВХОДА НА МОРЕТО

184202_b

Впечатлена съм от тази книга – от корицата, от заглавието и най-вече от същността, от душата й, ако мога да я възприема като един организъм. Докато четях се сетих за други две книги, които съм чела с почти същото вглъбяване – „Океан море” на Алесандро Барико и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова. Не мога да ги сравня по никакъв начин, книги никога не трябва да бъдат сравнявани, те са толкова различни, колкото сме и хората. Само първоначалното подсещане за тях е важното, защото е доказателство, че по някакъв свой си начин са те впечатлили неузнаваемо.

„При входа на морето” е изящна книга, ако мога да използвам това определение. Изящна е като структура, като идея, като начин на интерпретиране. Изящна е като средство, което може да те обърка, да ти внуши, да те накара да се замислиш за най-малките неща, които не си забелязвал, а те винаги са вътре в теб. Изящна е и като ефект върху читателя, защото го държи с широко отворени очи.

„При входа на морето”  е книга, която описва меланхолията като човешко състояние и състояние на духа. Макар че няма много действия в нея, в същността си е многопластова творба.

Аз не знам дали ще успея да предам всичките си впечатления, но поне малко от тях мога да опитам…

Морето – там, където е зелено, а зеленото за мен винаги бележи началото на нещо – там се намира санаториума, който не е точно някаква клиника, а място, което събира персонажи – хора, толкова различни в самотата си, толкова уникални в разбиранията си и във вътрешния си свят. И те са там и стоят като вълните. Вълните никога не са еднакви, всяка е различна за себе си, но винаги се следват и целта им е една и съща – да стигнат брега. Но кой знае дали наистина се следват или целта им е една и съща? Никой не знае, не може да се докаже, може само да се предположи за да те обърка. Колкото повече се задълбаваш в нещо, толкова по-объркан излизаш от него. Такива са персонажите – Анастасия, писателка, която знае всичко за думите, но не знае защо е там в санаториума, всъщност знае, но не иска да обясни, иска, но трудно ще намери на кого да сподели за връзката си със света Тереза и защо това е само като оправдание… Хана, която заспива с музиката на Шуберт, която й действа като сънотворни и тя винаги е съпричастна и иска да остане там завинаги, но не казва защо… Ада, която иска да нарисува крило на ангел, а всъщност е херувим… Докторът, който като авторитет е като успокоение и вдъхновение за всички, но незнайно си тръгва, изчезва и вече го няма за да реши. Да реши какво? Сестрите Евдокия и Лара и още други герои, които правят сякаш един затворен кръг на някаква общност, в която всеки търси себе си чрез другите. И тези хора са там на това място, където морето винаги е спасение и дори на ръба на нищото можеш да кажеш „Виж морето!” А морето там винаги е зелено и „светлината се дестилира”. Като вълшебство е:

„ – един слънчев лъч стига ли, за да остане човек?

   – явно да, щом се е подпряла в него…”

А после? После какво?…Времето, което може да обърне времето, изкуството и всичките му проявления, картината, която няма обяснение, защото четката е вътре в нея, недовършена… и музиката, която звучи, и думите…

Хареса ми тази творба, защото е различна и защото във всяка книга, която чета аз търся литературното, като метафора, като внушение, като видение. А как всъщност се питам, се разказва внушение? Ето как се разказва – чрез думите. А може ли да се вярва на думите, може ли, когато „думите объркват мислите”, когато са като паяжина? А ти се чудиш четеш ли наистина или просто сънуваш и не ти се иска да се прекъсваш нито в сънищата, нито в четенето, защото спреш ли ще нарушиш ритъма, ще го изгубиш, ще го изпуснеш този ритъм на думите, а те така хармонично са подредени една до друга и всяка си е на мястото, и няма къде другаде да бъде, и няма излишна. Обсебващи са тези думи. Бях чула някъде, че четенето на поезия е опасно за живота – въпрос на гледна точка, разбира се, но какво мога да кажа, когато има толкова много поезия на едно място, в една творба, в една книга, в една история, която е разказана повествователно? Опасност ли е просто или е спасение? Не мога да отговоря, може би защото съм объркана и не мога още да премахна онова вълнение от книгата, от думите, още съм там при входа на морето и не знам още колко дълго ще бъда, за да разбера, независимо колко дъждовно е времето вън и колко топло и тихо е в стаята ми…

Тази книга прочетох с широко отворени очи и докато четях бях като хипнотизирана, но не мога да обясня защо… това е книга без обяснение…

Обяснението си го намерих за себе си и може би всеки сам ще си го намери, ако влезе през входа на морето…

Прочетете я…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s