Маргарет Мацантини е италианска писателка, родена в Дъблин, известна на българския читател с романите си „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”. И по трите й книги има силни филмови екранизации, режисирани от съпруга й Серджо Кастелито – известен италиански актьор и режисьор. „Прелест” е най-новият й роман, за който ще споделя впечатленията си.
За мен е нужно първо да отбележа, че Маргарет Мацантини е една от любимите ми съвременни писателки изобщо. Хората, които са прочели поне една нейна книга знаят защо. Но за тези, които досега са нямали близка среща с нейния литературен свят, може би е хубаво да се обоснова.
Маргарет Мацантини пише съвременни реалистични и често силно драматични човешки истории. Винаги в основата стои любовта – голямата, безумната и по-силна от всичко любов, но и пренебрегнатата, не докрай разбрана, съдбоносна и болезнена… Често обстоятелствата и времевото пространство, в което се разказва историята са тежки и сурови – войната в „Да дойдеш на света”. Но не това е, което прави историите толкова интересни и в частност любими. По важното за мен е начинът, по който се разказва историята, т.е. самото изпълнение. Интересно ми е как писателят измисля и дооформя дадената история в съзнанието си, как съживява персонажите и ги представя на читателя, как подрежда думите в пространството и създава действителност, и успява ли макар и невинаги с точност да внуши, че животът понякога може да бъде просто една неразбрана ситуация или погрешно тълкувана заблуда. Ето тук според мен е и ролята на метафорите. „Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора.”- казва Серджо Кастелито в едно интервю. Красиво казано, живота има нужда от метафори, иначе би бил прекалено конкретен. Метафорите в текстовете на Мацантини често обгръщат детайлите, персонажите, обстоятелствата, те са навсякъде, претворяват се в един толкова простичък на пръв поглед изказ. Героите са обикновени хора, чувствителни и раними, разголват се и в страданието, и в радостта, и читателят ги разглежда отвътре. Единственият начин да влезеш в мислите и чувствата на друг човек е чрез литературата. Психологизмът, с който работи писателката, детайлите, директността, правят образите толкова несъвършени, колкото в действителност са хората. Мацантини не щади думите, не щади читателите. В един момент може да ти достави наслада, да те зарадва, в следващия може да те натъжи, да те разплаче, дори да те отврати. Затова след всяка нейна прочетена книга е нужно да мине малко време, преди да се започне друга. А сега за „Прелест” :
„Всеки живот има своя булевард, на който залязват светлините.”
„Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.”
„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.”
Това са произволни цитати, подбрани от произволно разгърнати страници. Може би извън контекста не означават нищо, но са красиви. „Прелест” е една горчива приказка за любовта, но този път различната любов – любовта между двама мъже. Историята проследява почти целия им живот, от деца до възрастни хора. От ранните детски години, първите трепети, първите докосвания и погледи, грозното осъзнаване, че не можеш да се бориш със себе си и в същото време отказът да се приеме действителността, признанието, отблъскването, заблудите за това какви сме ние хората. Две обикновени момчета, двама юноши преминават през трънливи пътища не само заради тяхната различност, но и заради взаимоотношенията в семейството и средата, в която порастват. Обстоятелствата понякога отварят рани, които дори възрастта не може да излекува. Зрялостта, която ги заставя да поемат отговорност в живота, ги принуждава да запазят в тайна своите чувства и това какви са всъщност. Така те съществуват самостоятелно, разделени между два големи града и водейки напълно различен начин на живот. Но там, където има съдбовна любов вратата не може да стои задълго затворена. Животът е устроен така, че съществуват различни видове любов – към съпрузи, към деца, към родители… и всички те са отговорности. Но човек не може дълго да се пренебрегва, трябва да обича и себе си. Гуидо и Константино се казват тези двама мъже, които се опитват да бъдат щастливи, въпреки правилата и нормите, които е поставило обществото. Може би една трагедия, която засяга само тях двамата ще ги раздели завинаги, а може би не. Трагедия, която или произлиза от факта, че обществото не приема тяхната различност или е въпрос на чиста случайност. Справедливо ли е да си жертва само защото си различен?
Отново един много човешки роман, който поставя на изпитание нашите хуманни ценности и разбирания. Роман за това какви сме ние хората. Разказът се води в мъжки род, първо лице, единствено число… Отново една литературна прелест…
Животът е с твърди корици 