Тъмно, почти нощ

изтеглен файл

Прочетох „Тъмно, почти нощ” на Йоанна Батор преди няколко дни, но не мога да кажа, че след като затворих последната страница приключих с нея, напротив. Факт е, че не мога да започна да чета нищо друго докато поне малко не се отърся от проклятието (в добрия смисъл на думата) на тази книга, която в продължение на седмица ме изумяваше с тази жестока действителност, която изобразява и с тази силна художественост, с която е предадена. А думите така ритмично влизат в тялото и направо в кръвта, като на малки глътки силен алкохол на фона на подходяща музика, че даже се притесних за момент да не се предозирам нещо с тия думи, защото от дълго време не ми се беше случвало нещо писано да е способно да ме извади от контекста на собствената ми действителност.

Все още не мога да си отговоря, защо изобщо се захванах с нея. Спомням си само няколко неща в началото – кратката анотация на гърба на книгата, впечатляващата корица, цитат от Карлос Руис Сафон в началото, произволно отгърната страница и фразата „застреля ме с бял стих”, още произволно отгърнати страници и вече нямаше как да я пренебрегна. Може би заради всички тези неща взети заедно, а може заради нито едно от тях. Но това, което знам е, че вероятно това няма да е последният път, в който ще я разгръщам и, че безспорно е една от най-добрите книги, които съм чела през живота си.

Трудно ми е да предам наистина впечатленията си, защото си мисля, че всичко което напиша ще е твърде слабо за да я подчертая и оценя като стойностна литературна творба, а тя е такава. Но мога поне да опитам.

 

27655460_898890630273223_3552989013480774715_n

Беше тъмно, почти нощ, когато я започнах и така удивена запрепусках по страниците, втрещена от начина, по който думите описват тази действителност, като див звяр преследващ плячката си, но в един момент плячката се изплъзна, сюжетът ми натежа и осъзнах, че това не е книга, която се чете „на един дъх” (колкото и банално да звучи тази фраза), затова я продължих по-бавно, по-спокойно… И в по-кратките и в по-дългите отрязъци от време, в които се занимавах с нея на моменти имах чувството, че ще се побъркам. Странна книга е това – силна като усещане, жестока и мистична в сюжетно и уникална в художествено и литературно отношение. Трудно ще ми е да я преразкажа дори накратко, защото в нея говорят много гласове, много истории се преплитат и разклоняват в търсене на истината. Само повърхностно мога да маркирам главният път, по който се движи сюжетът, а вие сами ще прецените дали да се спуснете по разклоненията.

Историята се завърта около мистериозното изчезване на три деца в град Валбжих – родният град на журналистката Алиция Табор, където тя се завръща след дълго отсъствие за да напише материал по темата. Още в началото я връхлитат спомените от миналото – познатите места и хора, историите около замъка Кшонж и принцеса Дейзи, трагичната участ на семейството й, за която тя получава три различни версии, всяка допълваща собствените й спомени – писмото от сестра й, което получава благодарение на библиотекарката, изповедта на Давид, бившият приятел на сестра й, който изглежда като необяснимо видение и трогателната, искрена история на пан Алберт Кукулка, който в миналото е бил близък приятел на семейството. А миналото винаги има отражение върху настоящето. Наред с това върху града сякаш тегне някаква тъмна сила. Действителността в тази местност носи белезите и последствията от войната и нацисткото присъствие. Хората сякаш са се развалили, изкривили са разбиранията си за хуманност и са проядени от сляп национализъм. Наред с шума около изчезването на децата назрява и религиозен конфликт, свързан с мистериозната смърт на местен пророк и наскоро появил се негов заместник. Естествено общественото мнение и недоволството не закъснява да се появи и в социалната мрежа, където доста грубо и ожесточено се коментира случващото се. Безимени търговци на кости бродят незабелeжимо и разравят земята. Миналото е постлало своето проклятие и се разпространява чрез жестоко изтезаване и убиване на животни, а после се пренася и върху хората. Необясними зли създания, които всички наричат „коткоядци” се вселяват в душите и подклаждат злото у всеки дръзнал да се замисли да извърши злодеяние. Но техният отговор е в лицето на коткарките – странни жени с котешки имена и неопределима възраст, които понякога неподозиращо как са на точното място за да помогнат.

Много тъмна и загадъчна е обстановката в град Валбжих. На места напрежението е хаотично, разказите се заплитат и е напълно възможно да се объркаш в този лабиринт от истории, изплетен от думи и понятия. Не мога да не спомена и множеството бележки под линия, които дават полезна информация в много аспекти (имена на композитори, цитати от песни и литературни произведения, факти и личности от историята и много др.) и още повече засилват богатството на тази история.

Но всичко казано до тук е твърде повърхностно. Онова, което най-много ме грабна всъщност бяха детайлите, а те са малко по-дълбоко…

Издателство Сиела, 2017г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s