4 приказки без връщане

mid-4_i_iv_koricaweb

Признавам си, че досега не бях срещала книга, подобна на „4 приказки без връщане” на Яна Букова. Не бях запозната и със стила на авторката, понеже не съм чела другата й книга „Пътуване по посока на сянката”. Хубавото е, че винаги мога да наваксам този пропуск.

„4 приказки без връщане” е странна книга, различна, дори не мога с точност да определя какъв жанр е. Книгата съдържа 4 къси истории, които имат структурата на приказки, с присъщите им приказни и фантастични елементи, но от друга страна много приличат и на притчи, с типичната мъдрост и философия. Ако четете бавно и внимателно, и вникнете по-дълбоко, ще откриете  широко поле за размисъл върху теми, изграждащи нашите характери ежедневно. Различното в книгата е, че тя не дава готови изводи и поуки. Краят на всяка история е отворен, неопределен и както и в самото заглавие е „без връщане”. Оставя читателя сам да разсъждава и да тълкува думите, действията, последствията, дори да се наложи да излезе извън рамките на собствените си принципи.

„Приказка за кучето, което казвало винаги истината” е за съвестта, лъжата и наказанието. Притча за това как истината винаги ни застига, колкото и да се опитваме да се скрием от нея и за втория шанс, който твърде често пренебрегваме.

„Приказка за царицата във високата кула” – история за сакралната стойност на тайната, която трябва да си остане тайна, независимо колко висока цена трябва да се плати и за безграничното любопитство, което е толкова присъщо за хората.

„Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си” – тази история може да се тълкува по много начини. Колкото пъти я препрочета все откривам по нещо ново. Какво всъщност означава да бягаш от сянката си? Можем ли да избягаме от себе си, от част от себе си, да се пренебрегнем в името на нещо, което не разбираме, да се изгубим, да бъдем други? Или да се опитаме да вървим в посока, обратна на съдбата си? Резултатът е впечатляващ, изводът диктува нашите избори.

„Пръстен с камък от лед” – история за стойността на подаръците от идеологическата гледна точка на времето. Да се опитаме да съхраним нещо, без да ни интересува идейната му стойност. Да се случи нещо, „без да се е случило”. Да разберем нещо, без да сме разбрали.

„4 приказки без връщане” не е просто книга за четене, а книга за осмисляне. Във всяка една история има думи със символно значение, можете да ги откриете и в заглавието, изписани са с по-голям шрифт. Тази творба подчертава много ясно индивидуалността на всеки, който се докосне до нея без предразсъдъци. Може би подтиква да се вникне отвъд редовете, извън контекстовите рамки, може би налага да се разграничат  някои абстрактни теми от живота, но това е просто начин да осмислим идейните принципи, според които живеем. Това са и приказки за хората и техните постъпки. Прочетете ги и ще откриете част от себе си, а може би и самите себе си…

Издателство Жанет 45, 2016г.

ПРИ ВХОДА НА МОРЕТО

184202_b

Впечатлена съм от тази книга – от корицата, от заглавието и най-вече от същността, от душата й, ако мога да я възприема като един организъм. Докато четях се сетих за други две книги, които съм чела с почти същото вглъбяване – „Океан море” на Алесандро Барико и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова. Не мога да ги сравня по никакъв начин, книги никога не трябва да бъдат сравнявани, те са толкова различни, колкото сме и хората. Само първоначалното подсещане за тях е важното, защото е доказателство, че по някакъв свой си начин са те впечатлили неузнаваемо.

„При входа на морето” е изящна книга, ако мога да използвам това определение. Изящна е като структура, като идея, като начин на интерпретиране. Изящна е като средство, което може да те обърка, да ти внуши, да те накара да се замислиш за най-малките неща, които не си забелязвал, а те винаги са вътре в теб. Изящна е и като ефект върху читателя, защото го държи с широко отворени очи.

„При входа на морето”  е книга, която описва меланхолията като човешко състояние и състояние на духа. Макар че няма много действия в нея, в същността си е многопластова творба.

Аз не знам дали ще успея да предам всичките си впечатления, но поне малко от тях мога да опитам…

Морето – там, където е зелено, а зеленото за мен винаги бележи началото на нещо – там се намира санаториума, който не е точно някаква клиника, а място, което събира персонажи – хора, толкова различни в самотата си, толкова уникални в разбиранията си и във вътрешния си свят. И те са там и стоят като вълните. Вълните никога не са еднакви, всяка е различна за себе си, но винаги се следват и целта им е една и съща – да стигнат брега. Но кой знае дали наистина се следват или целта им е една и съща? Никой не знае, не може да се докаже, може само да се предположи за да те обърка. Колкото повече се задълбаваш в нещо, толкова по-объркан излизаш от него. Такива са персонажите – Анастасия, писателка, която знае всичко за думите, но не знае защо е там в санаториума, всъщност знае, но не иска да обясни, иска, но трудно ще намери на кого да сподели за връзката си със света Тереза и защо това е само като оправдание… Хана, която заспива с музиката на Шуберт, която й действа като сънотворни и тя винаги е съпричастна и иска да остане там завинаги, но не казва защо… Ада, която иска да нарисува крило на ангел, а всъщност е херувим… Докторът, който като авторитет е като успокоение и вдъхновение за всички, но незнайно си тръгва, изчезва и вече го няма за да реши. Да реши какво? Сестрите Евдокия и Лара и още други герои, които правят сякаш един затворен кръг на някаква общност, в която всеки търси себе си чрез другите. И тези хора са там на това място, където морето винаги е спасение и дори на ръба на нищото можеш да кажеш „Виж морето!” А морето там винаги е зелено и „светлината се дестилира”. Като вълшебство е:

„ – един слънчев лъч стига ли, за да остане човек?

   – явно да, щом се е подпряла в него…”

А после? После какво?…Времето, което може да обърне времето, изкуството и всичките му проявления, картината, която няма обяснение, защото четката е вътре в нея, недовършена… и музиката, която звучи, и думите…

Хареса ми тази творба, защото е различна и защото във всяка книга, която чета аз търся литературното, като метафора, като внушение, като видение. А как всъщност се питам, се разказва внушение? Ето как се разказва – чрез думите. А може ли да се вярва на думите, може ли, когато „думите объркват мислите”, когато са като паяжина? А ти се чудиш четеш ли наистина или просто сънуваш и не ти се иска да се прекъсваш нито в сънищата, нито в четенето, защото спреш ли ще нарушиш ритъма, ще го изгубиш, ще го изпуснеш този ритъм на думите, а те така хармонично са подредени една до друга и всяка си е на мястото, и няма къде другаде да бъде, и няма излишна. Обсебващи са тези думи. Бях чула някъде, че четенето на поезия е опасно за живота – въпрос на гледна точка, разбира се, но какво мога да кажа, когато има толкова много поезия на едно място, в една творба, в една книга, в една история, която е разказана повествователно? Опасност ли е просто или е спасение? Не мога да отговоря, може би защото съм объркана и не мога още да премахна онова вълнение от книгата, от думите, още съм там при входа на морето и не знам още колко дълго ще бъда, за да разбера, независимо колко дъждовно е времето вън и колко топло и тихо е в стаята ми…

Тази книга прочетох с широко отворени очи и докато четях бях като хипнотизирана, но не мога да обясня защо… това е книга без обяснение…

Обяснението си го намерих за себе си и може би всеки сам ще си го намери, ако влезе през входа на морето…

Прочетете я…

Луди разкази

     Луди разкази

Луди разкази

„Луди разкази” е третата издадена книга на Добромир Славчев. След двете му поетични бижута „Инфлация на чувствата” и „Храна за върколаци”, „Луди разкази” гръмко ни представя едни житейски и увлекателни истории, поднесени под формата на късия разказ.

Дълго заглеждах това красиво издание с провокираща корица. Дълго разглеждах и изумителните илюстрации отвътре – разположени между редовете на отделните истории, но без думите, за които са създадени, не биха могли да бъдат разгадани. Затова, когато разтворих страниците и се потопих в разказите, разбрах, че думите рисуват всичко, което можеш да видиш и загатват за онова, което не можеш.

Още с първия разказ „Фобия” пред читателя се разкрива свят, който не толкова граничи с художествената измислица, колкото с живото – реалното измерение на нашето съществуване…действителността. А тя за героите е такава – налудничава, пъстра, тежка и болезнена, смела и предизвикателна и на моменти много хумористична. Погледът е насочен към живота в българското село, в един не много далечен за нас период, но има и няколко съвременни разказа в книгата. Героите са толкова истински – говорят, разказват, а читателя леко се усмихва отстрани или проронва сълза, изправен пред неизбежността на странната ситуация разлистила се пред очите му. Героите симпатизират още с имената и прякорите си – Станчо Лютата, Китьо Тока, Джамал, Ричо-Белия хляб, Пенчо Котката и др. Някои от историите са чиста доза хумор, други са по-сериозни и ни карат да се замислим за света около нас, в трети има тъга и едно иронично обръщане към фразата „Светът е оцелял, защото се е смял.”

Докато четях разказите, в мен все повече се надигаше чувството, че това не са просто измислени и претворени чрез художествената форма истории, а са истински – дълго време наблюдавани, осмисляни и после разказани.  И това чувство се потвърди.

След като прочетох и последния разказ, затворих книгата, после пак я отворих и някак си се върнах към моето детство, към моите години на село – към случките, които са ме разсмивали, впечатлявали и тези, които са ме научили да пораствам.

Ще си позволя да цитирам любимите си разкази в книгата – „Фобия”, „Рита Павоне”, „Коминочистачът”, „Джамал старият гъбар”, „Корени”, „Галка”, „Рак”, „Бомба”, „Пис, пис, Герчо”…

Преди малко повече от седмица имах удоволствието да се запозная лично с автора Добромир Славчев на представянето на „Луди разкази” в Пловдив в Книжарница Кафе-клуб Сиела. На срещата гостуваха и художникът на илюстрациите Николай Богдев, и артистът Вели Чаушев, както и пловдивският писател Стефан Бонев. И това ще си остане едно незабравимо представяне за мен.

Препоръчвам книгата на всички читатели, защото няма как да усетим нещо хубаво ако лично не го вкусим, прочетем и преживеем…

КОНСПИРАЦИЯТА ХАЗАРА

KHAZARA

Светът, в който живеем е конспирация. Поставя множество въпроси, на които понякога е невъзможно да си отговорим. Нима всичко започва от историята? – дълбоко пазени тайни, политически интриги, изкривени религиозни възгледи, болни амбиции… самият ни живот е конспирация, действителността ни също. Но има въпроси, които веднъж попаднали в точното съзнание и провокирали правилната личност, техният отговор може да се превърне в литературен феномен. И аз имам доказателство за това.

„Изчезват ли народите просто така – като ненужна кал, отмита от капризите на времето?” Този въпрос историята е скрила в себе си, като в кристална сфера с лъжливо отражение по повърхностите, която може да те заблуди за действителността отвътре. Но важното е колко дълбоко можеш да погледнеш на нещата.

„Конспирацията Хазара” е третата книга на Димитър Герганов. Познавам творчеството му от историческото фентъзи „В сянката на боговете”, където митология и история се преплитат в един вълнуващ разказ за предизвикателствата, пред които се изправят древните траки и техните богове. Новата му книга разглежда друга – също толкова интересна и мистериозна нация, която просъществува за кратко като могъща империя, но изведнъж изчезва по необясними причини.  „Конспирацията Хазара” е книга, която раздробява на парчета познатата ни и непозната история за древните хазари, свързва мистерии от миналото с нашето съвремие и представя на читателя един пълен с напрежение исторически трилър. Трудно е да се направи резюме на тази история, твърде всепоглъщаща е, всестранна, сложно структурирана, изпълнена с много детайли и интересни явления от няколко действителности, затова трябва да бъде прочетена. Аз мога само накратко да маркирам някои от нещата в сюжета. Историкът  Макс Гарбин започва проучване по въпроса за изчезването на древните хазари, но в следствие на това жена му е убита, а той заставан да бяга. В стремежа си да достигне до истината и да разбере чии интереси е засегнал, той се изправя пред неподозирани препятствия и разкрива мистерии, за които не е подозирал. Около него се формира кръг от хора, които по една или друга причина го искат жив или мъртъв – нацистът Зиги Кирхнер, агентката на МОСАД – Абигейл Алмалех, журналистката Клеър и др. Тази ожесточена и пълна с напрежение художествена действителност ни запраща към едни изкривени вярвания, несинхронизирани интереси между окултен нацистки орден, евреи, свързани с жезъла на Мойсеи, мистерията около мечът на Ашина, тайни служби и могъщи сили. Трите религии – Юдаизъм, Християнство и Ислям се противопоставят една на друга, на човешката същност и божествената природа…

Понякога е трудно да облечеш в думи чувствата и емоциите от една интригуваща история. Това не влияе от времето, което си й отделил, нито от настроението, в което си, а от начина, по който тя отваря съзнанието ти за нещата, които искаш или не искаш да научиш.

„Конспирацията Хазара” е исторически трилър и аз не съм срещала друга подобна книга писана от български автор, нито като идея, нито като замисъл, нито като структура и изпълнение…което я прави уникална.

Препоръчван книгата на всички читатели, защото тя ще ви приеме топло и ще ви приюти в своя мистериозен свят. А относно въпросът – „Изчезват ли народите просто така?” – отговорът е между страниците…

Още за книгата в kapana.bg, agroplovdiv.bg, diaskop-comics.com.

Лисицата

189997z

Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие…

Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание…самосъпреживява се… мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.

Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.

В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта…

Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.

Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни… Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата  разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл…на човешкия живот…

Дълбоко ви я препоръчвам!

Може да прочетете други ревюта за книгата в Аз чета и Goodreads.

Летящ акордеон

190595z

Понеделник сутрин – първият от новата година. Не знам какво значение има това, не знам дори защо го споменавам, но и началото трябва да има начало. И трябва да се започне от някъде. Навън е студено, макар, че има слънце. Слънцето хапе, но го има. Пръстите ми са сплетени и не помръдват, топли са в гънките и студени по връхчетата. Вероятно чакат мисълта. Не знам дали винаги е така, когато ми предстои нещо. Мисълта е още в онзи миг, макар, че той свърши преди малко – след последния разказ, след последната страница, но книгата е все още разтворена. Обичам да се връщам към мига, макар че от него ме делят „няколко минути” и хиляди послания. Но „всичко е недоказуемо”. А колкото и да е дълго началото на началото, все пак те отвежда до същността.

„Летящ акордеон” е сборник с разкази – третата издадена книга на Ина Иванова. След красивата проза в „Името на неделята” и романа „Кар танеси”, който за съжаление е само в електронен формат, но не мога да не го спомена и да му отдам нужната чест, разказите от „Летящ акордеон”  надскочиха очакванията ми.

Ина Иванова разказва дълбоко и проникновено. Разказите й са като пламък. Започва с няколко думи – първите думи, разпалва ги като искрици, обгаря ги до огнено червено и накрая ги превръща във феникс, който се понася плавно и чувствено по ръцете, очите, душата, умът и всички сетивни органи на четящия. Ина Иванова е автор, който обръща особено дълбоко внимание на умението до съвършенство да побере в малките думи – големите мигове, да ги превърне в прозрение, и в болка, и в щастие, да ги изпълни с мелодия, да ги усети като поезия и най-накрая да ги разкаже като истина. А читателят е податлив на художествени измами. Дори от любопитство да отворим книгата, колкото и да сме сигурни, че любопитството не е по-силно от страха да се докоснем до нещо истинско, „има дни, в които го побеждава”.

Прочетох разказите на един дъх, в един миг, с огромно удоволствие и няколко блестящи сълзички, но то просто не може без тях. Не мога да посоча любимите си разкази, посочвам цялата книга, всички са ми любими. Това са кратки истории от мигове, които те карат да се връщаш към тях, да ги препрочиташ и осмисляш, докато думите не заслепят сетивата. А после можеш да се върнеш в живота и да го съпоставиш с онези „истории, които са като разказ. Имат начало и край. Но смисълът им е някъде в бъдещето.”

За мен беше красив миг, споделен с думи и усещане. И не е нужно да оставям книгата разтворена като знак, че го е имало, той просто си остана. В стаята, в света ми, завинаги…

Дълбоко ви препоръчвам…

Друго мнение в Goodreads

Потапяне в магията на „Айсберг в пустинята“, „Името на неделята“ и „12“

DSC_0904

Пловдив е град, в който се събират изкуствата и някак спонтанно си взаимодействат! Ако ме попитате защо, ще ви отговоря, защото „такава му е магията”…

Вървя бавно по центъра, свивам по тесните улички, които ще отведат мислите ми към едно от тепетата. Земята е все още мокра от среднощния дъжд, който се изсипа безмилостно, прогони уличните котки, но доведе много охлюви. Вървя бавно, внимавам да не настъпя някоя крехка черупка, защото ще ми остане в обувките и после кракът ще ме боли, а с него и сърцето. Пресичам улицата, поглеждам нагоре… гледа ме паметникът Альоша. Странно е, винаги съм го възприемала като една статична картина – твърда и студена, просто като част от този град, като спомен от детството, като нещо, което вижда всичко от високо, но не може да се движи, да говори, а само си разменя поглед с птиците. Трябва да го видя по-отблизо и тогава се появява онзи вътрешен глас от книгата, който ми казва „Ботушите му са пълни с дъжд, шапката – с врабчета”…

„Айсберг в пустинята” на Елеонора Пенева е малка книга с 21 къси разказа, но когато човек остане насаме с тях има чувството, че чете стихове в проза. Повечето от разказите са монолог, чува се женски глас, който не само говори, той внушава. Историите отразяват ежедневието – онова злободневното, действителното, както и другото – мечтаното ежедневие, което понякога се появява в главите ни под формата на размисли за живота, за онези малки неща, които ни се случват. А думите подаряват вълшебство, понякога го правят иронично и парадоксално, но достатъчно метафорично и оригинално за да хвърлят читателя в размисли, да го засмеят, да го заплачат, да го шамаросат по онази част на бузата, където най-силно боли за да приеме действителността, а после да го погалят по най-меката част на косата, за да почувстват красотата й. И го правят толкова простичко и оригинално – „тревата е зелена, розата – червена…небето е синьо, а слънцето жълто и топло на пипане”. И всеки би усетил това, ако прочете разказите „Груб строеж”, „Откачена жена”, „Произшествие без заглавие”, „Писмо до теб и дядо Коледа”, „Стъпки по небето”, „Шапка с врабчета”, „Маргинал”…..

Лично аз се почувствах така, когато прочетох разказите – объркано, но вълшебно, с малко тъга под клепачите, но с лека усмивка между устните. Запитах се защо, но си отговорих – защото…такава й е магията на книгата.

А магията продължава и аз се разтварям в нея, сънувам я и не мога да я извадя от сънищата чак до началото на новия ден…

А новият ден е неделя – почивният! Чаша топло кафе и 6 пръста усмивка – по 3 от двете страни на лицето. Началото започва тихо, мигът е ден изпълнен с думи. Забравям името си, защото търся нечие друго. Чета на глас, но чувам гласа на Ина Иванова. И никога преди да не бях чувала този глас на живо пак щях да го разпозная сред множеството, защото в него сякаш е събрана цялата нежност на света. Чак сега виждам, че пия кафето си в червена квадратна чаша – от онези рекламните на Нескафе, дето ги дават с кутия от 250 грама. На нея пише „За една страхотна сутрин”. Отпивам и преглъщам…бавно. Искам да задържа мига, защото сутрините свършват бързо, а името на неделята е „неспокойствие”…

„Името на неделята” на Ина Иванова е сборник с 24 разказа. Написани са красиво, нежно и непретенциозно. Когато ги чете, човек има чувството, че чува славей да пее. Всеки разказ разказва история, която отразява вътрешните чувства на героите и това, което ги заобикаля, това, което им се случва е огледалото на техните емоции. Ина Иванова взима малките неща – миговете – облича ги в нежност, пречупва ги метафорично, отгатва миналото им, придава им плътност… и ги превръща в история – красива история – „Два слоя изолирбанд”, „Прости правила за препрочитане на писмо”, „Чертички”, „Оразмеряване на тишината”, „Разкажи ми”, „Изкуството на мълчанието”, „Червени квадратни чаши”, „Десет дни юли”…

В края на всеки разказ се затваря една вратичка, но се отваря друга – там в съзнанието на читателя, който въздъхва с онази въздишка, която се появява след нещо хубаво, след една хубава история. Не знам, но при книгите е почти същото като при хората. Човек толкова дълго се опитва да изтръгне от себе си внушеното от прочетеното, че накрая успява. И чак тогава се открива наистина. А после се пита как с няколко красиви думи, мелодични и истински, „може да се разкаже нещо толкова кратко и дълго като живота”.

Книгата на Ина Иванова ме накара да прелитам между спокойствието и неспокойствието на миговете, превърнати в история, между личните чужди драми и моята собствена, без да мисля за понеделника, „в който абсолютът” ще ме зашлеви и светът ми ще бъде с една неделя по-голям…

Неделята беше последната от Август, а годината започна през Март, свърши Декември и разбърка месеците. Ето как се срещнах с числото 12.

„12” е дебютната книга на Силвия Димитрова с 12 разказа, назована на броя на месеците в годината. Прочетох всеки разказ по два пъти, за да проследя историята, която иска да ми разкаже и да слушам музиката, която идва от думите – красива, нежна…изящна…

Някои истории ме зашеметиха – „Осем”(Януари), „Къщата”(Април), ”Виктория”(Август), „Закотвяне”(Юли), „Думите”(Февруари), „Гарвани”(Май), „Парабола”(Септември)… Усещах себе си как минавам по редовете, стигам до последната дума, спирам се на точката след нея и чакам. Чакам онзи вътрешен глас да продължи да ми говори, да ми разказва, да ми внушава, да ме обърква… За мен тази проза е изгладена до съвършенство – тънка като стъкло – чупливо и тревожно, по чиято повърхност се плъзга отражението на смисъла. Сложих книгата с лице за да я гледам и си казах, че в началото на всеки месец ще прочитам разказа предназначен за него, за да може дните ми да започват с думи и истории, в които непрекъснато ще се търся, докато веднъж не мине това число 12 и годината започне отново… Така и направих и бих искала да споделя един от миговете…

1ви Август – месецът на разказа „Виктория”. Страхотна отпуска. Намирам се някъде из българското черноморие (подробностите не са важни). Мигът ме хваща на плажа. Рано е още, водата не е за влизане, трябват й повече слънчеви лъчи. Чадърите започват да прииждат като гъби. Детето ми си играе на пясъка до водата, опитва се да направи заливът на остров Мако. Спокойна съм. Разтварям книгата. „Бях забравила това усещане от детството – да гледаш света, легнал под клоните на стария ясен.” Усмихвам се леко и си представям трапчинката, която никога не съм имала. Бях забравила това усещане да стоиш на плажа с книга в ръка, чиито страници бърза да разгърне вятърът, а  шумът на вълните да служи като саундтрак на историята.

„ – Мамо, защо се криеш? Знаеш ли как ме изплаши?” – Сепвам се, вдигам поглед, рязко. Детето ми все още е на пясъка и все още се мъчи да направи онзи „залив”. Баща му е до него и го наблюдава. Спокойна съм. Свеждам поглед отново и се скривам между редовете. Скривам се? Не.

„ – Не се крия. Просто слушам замята.”… морето се обажда.

Настръхвам и не мога да си обясня дали това е от лекия вятър или от думите, които са откраднали момента. Над чадърите прелитат ято чайки или може би са гларуси. Така и не се научих да ги различавам.

„ – Каква е тази птица, мамо? – кокори се до мен Виктория.”

„ –  Птица – отговарям.” … просто птици…

„ – Мислиш ли, Вики, че хората могат да летят?”…А можем ли наистина? Птиците са над главата ми и се носят към морето. Вярно, не приличат на хора, но ако хората повярваме още мъничко, може би ще заприличаме на птици… Оставям се на магията. Погледът ми минава по изреченията, после „пълзи по пътеката, изкачва контурите на храстите с цветя, насочва се към ясена… и замръзва. Горе просветва кичур червена коса.” Червена като червеното от страни на слънцето, което се вижда в хоризонта. В съзнанието ми още стои онова нещо…магията…на думите…и не иска да си тръгне или аз не искам да я пусна. Над морето продължават да кръжат онези чайки или гларуси. Мигът е пълен с криле – крила от вълни, крила от чадъри, криле на гларуси – толкова са много, че ми влизат в очите, запълват ме, но аз не ги виждам, защото в съзнанието ми са само онези…криле, направени „от амбалажната хартия в коридора”…

 

Пустинята на думите е необхватна и гореща, има Айсберг някъде там, можем да го открием, но само в неделя – онази, на която знаем името, а ще го узнаем след като преминем през 12 месеца себеоткриване и чак тогава започнем отначало…

 

 

Танго за Луцифер

187668z

Срещата ми с разказите на Нели Лишковска беше внезапна, непринудена, случайна… всъщност първото нещо, с което се срещнах беше Капката „Онази – Първата – в изначалната супа, където завря Бъдещето. Излишната Капка, която препълни съда при Сътворението и обърка намеренията на нищо неподозиращия Хаос.” Това е началото на първия разказ „Crede mihi”, който е като пролог или въведение и ме въведе към свят, който остави дълбоки следи в дербите на проникновеното ми съзнание. Питам се, живи хора от плът и кръв ли са тези автори, които с няколко странички, без усилие са способни да ти влязът под кожата? Ами трудно е, когато толкова много си свързан с литературата и на пук на всичко външно, което се случва, на теб ти се чете, просто ти се чете и четенето се превръща в начин на живот. Но когато се сблъскаш с четива, които са способни да те разтърсят и когато това са произведения на човек, който живее и твори на територията на твоята родина е красиво…толкова близко и в същото време толкова далечно ти се струва, защото изкуството…изкуството…

„Танго за Луцифер” е сборник с разкази, обединени в 3 раздела – „Екстра”, „Ординарни” и „Истории”. Историите са толкова различни една от друга като внушение, но в същността си са толкова близки до естеството на онова, което наричаме „живот” или просто живеене. Героите са живи и още с първите думи имаш чувството, че си ги познавал винаги и сега само се е отворила вратичката на онази тънкост, наречена „изграждане на образ”. Някои от разказите имат свръхестествени елементи, но на преден план винаги излиза малкото, човешкото, земното, което в ежедневието си сме свикнали да подминаваме. Има го онзи лек хумористичен привкус, но и достатъчно от тъжното и след края на всяка история в съзнанието изплуват въпроси и те оставят да се луташ във всички възможни отговори и да търсиш себе си. Наистина човек може не само да се потопи в тези разкази, но и да се разтвори в тях…

Ще си позволя да спомена онези, които още са живи във съзнанието ми и ще бъдат още дълго време – „Отговорен”, „Голямата баница”, „Nota bene”, „Едно око на плажа”, „Шехерезада”, „Бачо Начо”, „Мона Лиза”, „Танго за Луцифер”, „Интервю за работа”, „Лов на звезди”.

И ако „Невидимите приказки на живота могат да бъдат разказани само веднъж”, то истинските човешки истории – онези малки вселени, нарисувани с думи – остават за вечността, защото са миг от нашия живот…

Парти за разглезени самотници

184798z

Странно е колко различен може да изглежда светът през очите на животните. Досега не се бях замисляла какво означаваме ние хората за другите същества, обитаващи нашата планета. В двора на кооперацията, в която живея има котка с четири малки котенца, които са на около месец. Обичам, когато минавам покрай тях да ги наблюдавам как се боричкат едно с друго, как скачат, как си гонят опашките или някое политащо от вятъра листо и им се радвам, защото са смешни и малки и милички, също като нашите деца. Но в същото време тайничко им завиждам, защото в детството животът е игра и нищо повече. А майка им все така горда седи до тях и винаги ме посреща или изпраща с едно „Мяу” и може би някакво очакване. Много ми е интересно как изглеждам аз през нейните котешки очи и какви мисли й се въртят в главата, когато ме види. Далеч съм от мисълта, че е нещо от рода на „Ето я жената великан, дали ще ми даде нещо за ядене?”, не защото сме приятели и аз винаги се отнасям с уважение и любов към нея и децата й. По скоро съм склонна да приема нещо от рода на „ Ето я тази странна жена, която винаги, когато ме види ме поздравява със: Здравей мамо Маца, как са твоите герои днес? Сега ще ти донеса нещо за ядене!” Да, това бих го приела, защото е достатъчно уважително за една котка. Само, че аз толкова се привързах, че не мога да си представя, когато котетата пораснат и се разпръснат и вече няма да ги виждам. Не мога да си представя и нещо още по драматично – изобщо да не виждам кучета и котки по улиците и домашни любимци по домовете на хората. Ето подобни проблеми поставя книгата на Светлана Дичева – „Парти за разглезени самотници”.

Това е малък сборник с 15 разказа, от който се чуват гласовете на животните, но не на кои да е животни, а на последните останали живи екземпляри от изчезващите видове. Светът по страниците на тази книга е нарисуван от гледна точка на последните животни и е едно възможно бъдеще – напреднали в технологията, но осакатили природата, хората влагат много пари за да поддържат и върнат онова, което са загубили в своите необмислени свръх амбиции. Още първият разказ „Любовният танц на императорските орли” те хваща за гърлото и прави равносметка на една любов, която ще се търси и в отвъдното, ако има такова, равносметка на живота и смъртта. И с всеки следващ разказ те обзема мисълта за един възможен деградирал свят, в който човекът не е оценил навреме природата за да я запази. Всяка малка или голяма животинка изпитва чувства и обича също като нас и всеки разказ ни среща с душата и настроенията на последните животни, които виждат себеподобните си само на филми и кадри от камери. Много дълбоко приех тези разкази, а на някои си поплаках – „Снежинка”, „Игрите на Варвара”, „ Страх сред таралежова гора”, „Парадът на Цаво” и разказът за онази малка мишка, която е способна да оцени едно изкуство и се зарича да го отнесе със себе си – „Прощаване с Грейс”.

Историите са проникновени и дълбоки, на моменти те забавляват и те карат да се смееш, но завършват тъжно, защото такива проблеми завършват с тъжен край. И сега се замислям как ли би изглеждала една история, разказана от гледна точка на последния останал жив човек на земята!

„Парти за разглезени самотници” е книга, която ще препрочитам многократно, ще плача и ща се смея и ще се възхищавам на начина, по който са представени проблемите. За първи път срещам автор, който посяга към такава тематика за възрастни – пише за животните, а не за хората и го прави красиво, стилно и литературно.

Единственото нещо, за което ще се моля, докато препрочитам разказите е един ден в бъдещето тази книга да не се превърне  в истина…

 

Едно прекрасно ревю за книгата в Книжен Петър 

Додекамерон

изтеглен файл (1)

„Додекамерон” е най-новата книга на Иван Стамболов, която до известна степен има структурата на класическия „Декамерон” на Бокачо, само че в много по-съвременна форма. Мога да каже, че това е едно много интересно произведение, в което 12 герои-приятели се събират в една вила и в продължение на 12 зимни недели си разказват истории, като целта им е не да избягат от чума или от някаква болестна епидемия, а да изчакат да отмине световната финансова и икономическа криза.

Мястото се нарича вила „Ерика”, в чието пространство се носи мирисът на вкусни ястия, скъпи алкохоли и много настроение, но над тях доминира аромата на очакването на предстоящата история, която ще запълни вечерта на поредната неделя от Додекамерона.

Всъщност тези разказвачи са членове на легендарния мъжки клуб „Алкохол”, където предполагам не се допускат никакви жени, но след като аз се ползвам с привилегията на читател, съвсем неканена и без задръжки се скрих в повествованието и там в компанията на 12 мъже, по време на световна финансова и икономическа криза, слушах историите им и разсъждавах над живота.

Разказите са много различни един от друг, както различни са и техните разказвачи. Всеки разказ си има конкретна тема, като темите са общочовешки и предизвикват дълбоки разсъждения – за любовта, за семейството, за надеждата, за предчувствието, за възкресението, за вечния живот и вечната смърт и т.н.

Началото на всяка неделя започва с емоциите и преживяванията на човека, предназначен за разказвач, като нещата, които му се случват през този ден най-силно влияят на това, което ще разкаже. Целта на разказвача е чрез своята история да внуши на останалите идеята, че истината е не винаги такава каквато очакваме и разбира се да създаде една атмосфера, която да стане част от общата идея на Додекамерона. А накрая героите да излязат едни не толкова объркани, а променени към доброто социални същества.

Първата неделя започва с Хер Дидев и неговия разказ за „Възкръсналият заек”, следващата преминава през историята на Милен за „Ратаонуй”, после разказва Джовани  за „Баровецът клошар” и така подред се изреждат всички разказвачи, като накрая Додекамеронът приключва с разказа за „Лъжливата корепетиторка” на д-р Иван Стипеса, но само формално.

Много силно впечатление ми направи разказът за „Прогресивното наследство” на Батко, над който наистина много разсъждавах, но символиката и внушенията, вкарани умело в историите не се долавят на 100% още с първия прочит. Това, разбира се е „червена лампичка” за мен самата при следващото прочитане на книгата да вникна по-навътре в конкретиката и идеята на произведението. Другият много симпатичен за мен разказ е „Опустошеното бунгало”, разказан от Ланселот Каубоя, през които не ми остана време да разсъждавам, понеже специфичният парадоксален хумор ми дойде малко в повече, но хубавичко се посмях. Затова мога да кажа спокойно, че не е нужно да бъдеш в определено настроение за да отвориш страниците на „Додекамерон”, защото ТАЗИ КНИГА СЪЗДАВА НАСТРОЕНИЕ. Не ми се иска да говоря конкретно за разказите, защото си има тайна и магия, която всеки читател сам ще открие и почувства. И не е нужно да се отделят 12 недели, а само няколко часа насаме с книгата за да видите какви неща ще ви разкаже тя. А дали кризата свършва накрая е въпрос на гледна точка и доколко се променят разказвачите зависи от собствените ви читателски принципи.

За мен беше удоволствие да прочета „Додекамерон” на Иван Стамболов. Пожелавам го на всеки!