ПРЕЛЕСТ

prelest2

Маргарет Мацантини е италианска писателка, родена в Дъблин, известна на българския читател с романите си „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”. И по трите й книги има силни филмови екранизации, режисирани от съпруга й Серджо Кастелито – известен италиански актьор и режисьор. „Прелест” е най-новият й роман, за който ще споделя впечатленията си.

За мен е нужно първо да отбележа, че Маргарет Мацантини е една от любимите ми съвременни писателки изобщо. Хората, които са прочели поне една нейна книга знаят защо. Но за тези, които досега са нямали близка среща с нейния литературен свят, може би е хубаво да се обоснова.

Маргарет Мацантини пише съвременни реалистични и често силно драматични човешки истории. Винаги в основата стои любовта – голямата, безумната и по-силна от всичко любов, но и пренебрегнатата, не докрай разбрана, съдбоносна и болезнена… Често обстоятелствата и времевото пространство, в което се разказва историята са тежки и сурови – войната в „Да дойдеш на света”. Но не това е, което прави историите толкова интересни и в частност любими. По важното за мен е начинът, по който се разказва историята, т.е. самото изпълнение. Интересно ми е как писателят измисля и дооформя дадената история в съзнанието си, как съживява персонажите и ги представя на читателя, как подрежда думите в пространството и създава действителност, и успява ли макар и невинаги с точност да внуши, че животът понякога може да бъде просто една неразбрана ситуация или погрешно тълкувана заблуда. Ето тук според мен е и ролята на метафорите. „Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора.”- казва Серджо Кастелито в едно интервю. Красиво казано, живота има нужда от метафори, иначе би бил прекалено конкретен. Метафорите в текстовете на Мацантини често обгръщат детайлите, персонажите, обстоятелствата, те са навсякъде, претворяват се в един толкова простичък на пръв поглед изказ. Героите са обикновени хора, чувствителни и раними, разголват се и в страданието, и в радостта, и читателят ги разглежда отвътре. Единственият начин да влезеш в мислите и чувствата на друг човек е чрез литературата. Психологизмът, с който работи писателката, детайлите, директността, правят образите толкова несъвършени, колкото в действителност са хората. Мацантини не щади думите, не щади  читателите. В един момент може да ти достави наслада, да те зарадва, в следващия може да те натъжи, да те разплаче, дори да те отврати. Затова след всяка нейна прочетена книга е нужно да мине малко време, преди да се започне друга. А сега за „Прелест” :

„Всеки живот има своя булевард, на който залязват светлините.”

„Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.”

„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.”

Това са произволни цитати, подбрани от произволно разгърнати страници. Може би извън контекста не означават нищо, но са красиви. „Прелест” е една горчива приказка за любовта, но този път различната любов – любовта между двама мъже. Историята проследява почти целия им живот, от деца до възрастни хора. От ранните детски години, първите трепети, първите докосвания и погледи, грозното осъзнаване, че не можеш да се бориш със себе си и в същото време отказът да се приеме действителността, признанието, отблъскването, заблудите за това какви сме ние хората. Две обикновени момчета, двама юноши преминават през трънливи пътища не само заради тяхната различност, но и заради взаимоотношенията в семейството и средата, в която порастват. Обстоятелствата понякога отварят рани, които дори възрастта не може да излекува. Зрялостта, която ги заставя да поемат отговорност в живота, ги принуждава да запазят в тайна своите чувства и това какви са всъщност. Така те съществуват самостоятелно, разделени между два големи града и водейки напълно различен начин на живот. Но там, където има съдбовна любов вратата не може да стои задълго затворена. Животът е устроен така, че съществуват различни видове любов – към съпрузи, към деца, към родители… и всички те са отговорности. Но човек не може дълго да се пренебрегва, трябва да обича и себе си. Гуидо и Константино се казват тези двама мъже, които се опитват да бъдат щастливи, въпреки правилата и нормите, които е поставило обществото. Може би една трагедия, която засяга само тях двамата ще ги раздели завинаги, а може би не. Трагедия, която или произлиза от факта, че обществото не приема тяхната различност или е въпрос на чиста случайност. Справедливо ли е да си жертва само защото си различен?

Отново един много човешки роман, който поставя на изпитание нашите хуманни ценности и разбирания. Роман за това какви сме ние хората. Разказът се води в мъжки род, първо лице, единствено число… Отново една литературна прелест…

Колибри 2017г.

Advertisements

Друга представа за щастието

drpredstzashtast2

„Друга представа за щастието” ме изпълни с много положителни емоции. Проследявайки историята на две жени, които се срещат при необичайни обстоятелства и поемат към незнайно приключение с кола през Съединените щати, като по малко разкриват тайните на едно минало, което не може да бъде забравено, този трогателен разказ ни показва, че независимо на каква възраст сме, винаги има начин да погледнем света и от друга страна. Тази книга е един по-разтегнат и своеобразен отговор на въпросите „Щастливи ли сме?” и „Как бихме могли да станем по-щастливи?” като разчупва монотонните и еднообразни разбирания, ни показва, че отвъд тях има едно безкрайно поле на щастие, което те първа можем да опознаем. Заплетено бягство от затвора с доста съмнителни истини, една част от американската история, малко позната на света, объркана любовна история, прикрито минало, малко хумор и много психология за живота, са съставните части на това произведение, представено ни с лекотата на неповторимия стил на Марк Леви.

След близо 30 години в затвора, Агата прави успешен план за бягство и се озовава в свят доста по-различен от онзи, който си спомня, и промяната не е само във Facebook, Twitter и мобилните новости, но и в начина на живот като цяло. Следвайки плана си, тя уж по случайност попада в колата на младата Мили, под предлог, че я взима за заложница и я прави съучастница в бягството си. Двете тръгват на 5 дневно пътуване с кола през Съединените щати, преследвани от пенсиониран федерален шериф, който е тясно свързан с миналото на затворничката. На всяко място, където се спират се появяват стари приятели, които малко по малко разкриват истината, която Агата е пазела повече от 30 години. Умишлено прикритите тайни ни отвеждат към един период на Американската история – времето на хипитата, расизма и бунтовете на студентите. По време на това пътуване, независимо, че ги делят 20 години, двете жени споделят мечтите си, неосъществената любов, утопиите, в които вярват и надеждата за по-добър живот. В последствие по един напълно естествен начин, двете гледни точки си взаимодействат и ги насочват към нови разбирания, към друга представа за щастието.

На пръв поглед това е книга с проста сюжетна линия, която обаче смислено и идейно се разклонява. Наред с монотонното сегашно се разкрива и тайното заплетено минало. Разследването от своя страна задълбочава подозрението, че действителността не е въпрос на случайност. Историята завършва с щастлив край, но не романтичен и блудкав, а реалистичен и вдъхновяващ.

Тази книга е една сладка доза литературна наслада, но след прочита й на човек му става по-леко, по-хубаво. Чувства се вдъхновен да повярва, че може би съществува и друга представа за щастието…

Издателство Колибри, 2017г.

Живот след живот

zhivotsledzhivot2

Книгата „Живот след живот” на Кейт Аткинсън безспорно ни предоставя едно широко поле за размисъл върху твърде екзистенциалната тема за живота и смъртта. Едва ли се замисляме често какво ли би станало ако имахме няколко живота или просто ни се предоставяше втори шанс. Именно тази идея е разгърната в книгата много целенасочено, проследявайки живота на едно бебе, после дете, после жена – Урсула, която многократно загубва живота си, а после го спечелва отново. Всъщност точно тези моменти са разгледани като два варианта на една и съща ситуация – единият е смърт, а другият –  живот. Кой вариант бихме избрали? И въпросът за втория шанс, както следва да умираш и да се раждаш отново, да умираш и да живееш, да умираш и да живееш… и така, докато животът ти не стане съвършен. А както е казано в книгата: „Съвършенството се постига с практика.”

Историята започва в една зимна нощ на 11 февруари 1910г., когато едно бебе се ражда, но умира още в утробата на майка си. В същата нощ, в същия час, същото бебе се ражда и живее, за да изпълни онова, за което е предопределено. Урсула многократно изпада в такива ситуации на живот или смърт и винаги, когато се връща към живота, променя обстоятелствата, при които живее. Паралелно с нея някои от близките й също получават втори шанс и техните истории също се разгръщат до постигане на съвършеното. Историята преминава през времето – върви напред, но после се връща назад. Стига чак до 1945г. и обхваща тъмния период на Втора световна война.

Напоследък излизат много книги, които описват като времеви фон някой тежък период от историята, някоя война, а в повечето случаи това е именно Втора световна. Лично тук в тази книга обстоятелствата не са предадени толкова силно драматично или твърде тежко. Дори напротив. Пак са описани моментите на ужасите и бомбандировките, на оскъдицата и етническата принадлежност, но са предадени дори с лека ирония, т.е. искам да кажа, че е лесно смилаемо от потока на мисълта, без твърде големи травми в емоционално отношение.

Всичко завършва там, от където започва – в същата зимна нощ на 1910г., но оставя читателя да избере следващата стъпка – дали да сложи край или ново начало… Въпрос на избор е, както е в живота по принцип…

Книгата е спечелила награда „КОСТА” за най-добър роман на 2013г. и мисля, че си заслужава да се прочете…

Други ревюта: Книжен Петър.

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

chovek-na-ime-uve-202x300

Дълго време се чудех какво има в тази книга, че да представлява интерес за толкова  хора. Има много положителни рецензии и хубави коментари, но особено ме привлича и начинът, по който хората питат за нея – „Имате ли книгата за Уве?”, „Книгата за човекът, който се казваше Уве?”, „Имате ли книгата „Човек на име Уве”?(това е точно попадение), или просто „Книгата Уве” – почти не се сещам някой да ми е търсел по автор. Не че има нещо лошо в това, напротив. Уве е обсебващ образ, нетрадиционно привлекателен, образ, който те кара дълго да мислиш за него. Дори има хора, които питат за „Книгата на Уве” и едва ли не го отъждествяват със самия автор, и в това няма нищо лошо, дори можем да си създадем илюзията, че там някъде из света може да видим и да си вземем автограф от този великолепен сърдит старец, който обитава страниците на книгата. Но дори да доразвием тази заблуда, едва ли ще е толкова лесно да си вземем автограф точно от Уве, по-скоро той би ни смъмрил за нередностите, които правим, и които не съответстват на неговите принципи. А принципите на Уве са закони. И така, дълго време се чудех какво има в тази книга и се радвам, че най-накрая разбрах…

В началото Уве ще ви се стори като излезнал от някаква свръх консервативна епоха, затворен човек, винаги сърди за нещо, който обикаля без усмивка на лицето и се кара ако някой наруши правилата в квартала. Всъщност липсата на усмивка не винаги е причина, заради която трябва да съдим хората. Не си правете предварителни изводи, а дайте шанс на Уве да ви покаже какъв е в действителност и какво се крие в душата му. Той е принципен човек, но сърцето му е толкова голямо, че дори няма да усетите как спонтанно ще извърши добрината, с която ще ви спечели завинаги. Неговата същност е неговото минало, пригответе се, защото там някъде в миналото му  ще се запознаете със Соня – образ толкова силен и вдъхновяващ, че изпълва страниците и сюжета само чрез спомена за нея. Тя е изпълнила и целия Уве – нейната сила и доброта живеят чрез неговите действия.

И така, Уве е 59 годишен самотник, който всяка сутрин замисля как да сложи край на живота си и да отиде при своята любима, но все се случва нещо, което отлага намеренията му – или да поправи нечии развален радиатор, или да изрине снега около къщите, или да закара някого до болницата или да спаси котката, която му става верен спътник и приятел. Все такива малки добринки, а за смърт няма време. Когато се нанасят и новите съседи с двете деца, квартала се променя завинаги.

Не че в света няма хора като Уве, напротив, сигурна съм, че са много повече отколкото си мислим, само че ние самите трудно бихме могли да отворим сърцата си за тяхната доброта и да проявим търпението, което е нужно за да ги опознаем и разберем, особено в този забързан свят. И все пак не е невъзможно, защото това, което се случва в тази книга не са чудеса, а чисто човешка проява на ценности.

Незнайно с каква лекота ме плени тази книга. В нея почти няма художествени описания, но има силни  образи и характери. И как трогателно е поднесена само! Не се сещам за друга книга, на която да съм се смяла и плакала едновременно и да не мога да си обясня кой миг – на смях или сълзи – е по-дълъг и по-спонтанен.

И какво друго бих могла да ви кажа, освен да продължавате да търсите и четете тази книга. Не само, защото е хубава и се чете бързо и увлекателно, не защото може да се каже, че е някакъв литературен шедьовър и не защото съм сигурна, че ще ви хареса, а защото съм убедена, че тя ще ви направи поне малко по-добри хора… Това е може би, едно от най-важните й качества…

Други ревюта: Книголандия,Книжен Петър, Мария Донева, Papersmell, Аз чета, Аз чета, Книгозавър, На по книга две, Goodreads и др.