Друга представа за щастието

drpredstzashtast2

„Друга представа за щастието” ме изпълни с много положителни емоции. Проследявайки историята на две жени, които се срещат при необичайни обстоятелства и поемат към незнайно приключение с кола през Съединените щати, като по малко разкриват тайните на едно минало, което не може да бъде забравено, този трогателен разказ ни показва, че независимо на каква възраст сме, винаги има начин да погледнем света и от друга страна. Тази книга е един по-разтегнат и своеобразен отговор на въпросите „Щастливи ли сме?” и „Как бихме могли да станем по-щастливи?” като разчупва монотонните и еднообразни разбирания, ни показва, че отвъд тях има едно безкрайно поле на щастие, което те първа можем да опознаем. Заплетено бягство от затвора с доста съмнителни истини, една част от американската история, малко позната на света, объркана любовна история, прикрито минало, малко хумор и много психология за живота, са съставните части на това произведение, представено ни с лекотата на неповторимия стил на Марк Леви.

След близо 30 години в затвора, Агата прави успешен план за бягство и се озовава в свят доста по-различен от онзи, който си спомня, и промяната не е само във Facebook, Twitter и мобилните новости, но и в начина на живот като цяло. Следвайки плана си, тя уж по случайност попада в колата на младата Мили, под предлог, че я взима за заложница и я прави съучастница в бягството си. Двете тръгват на 5 дневно пътуване с кола през Съединените щати, преследвани от пенсиониран федерален шериф, който е тясно свързан с миналото на затворничката. На всяко място, където се спират се появяват стари приятели, които малко по малко разкриват истината, която Агата е пазела повече от 30 години. Умишлено прикритите тайни ни отвеждат към един период на Американската история – времето на хипитата, расизма и бунтовете на студентите. По време на това пътуване, независимо, че ги делят 20 години, двете жени споделят мечтите си, неосъществената любов, утопиите, в които вярват и надеждата за по-добър живот. В последствие по един напълно естествен начин, двете гледни точки си взаимодействат и ги насочват към нови разбирания, към друга представа за щастието.

На пръв поглед това е книга с проста сюжетна линия, която обаче смислено и идейно се разклонява. Наред с монотонното сегашно се разкрива и тайното заплетено минало. Разследването от своя страна задълбочава подозрението, че действителността не е въпрос на случайност. Историята завършва с щастлив край, но не романтичен и блудкав, а реалистичен и вдъхновяващ.

Тази книга е една сладка доза литературна наслада, но след прочита й на човек му става по-леко, по-хубаво. Чувства се вдъхновен да повярва, че може би съществува и друга представа за щастието…

Издателство Колибри, 2017г.

Гениалната приятелка

genpriqtelka3

Често ме вълнува въпросът, защо хората се стремим все към голямото и съвършеното? Защо забравяме онези малки неща, които са движещата сила на живота? Защо забравяме, че съвършенството е просто понятие, тълкувано различно от хората през различните епохи? И ако любовта е най-важното нещо за хората и живота, защо се стремим да я превърнем в идеология, в нещо огромно и мащабно, което пак не можем да разберем, и което погубва блясъка на онова малко чувство на топлина и обич, което е най-значимата емоция? Съвършена е не самата любов, а хората, които я изпитват. Любовта е просто понятие. Съвършено е не самото изкуство, а хората, които го създават. Изкуството също е понятие, като всяко друго нещо, провокирало ни да мислим, да говорим, да създаваме… Съвършенството сме ние хората, колкото и да се опитваме да му предадем друга значимост, да го отделим от тази същност, то е вътре в нас. Не знам, на прав път ли съм? Понякога просто няма отговори, има само предразсъдъци.Книгата, която ще разгледам накратко, ми помогна да открия отговорите на много мои вълнения, свързани с човешката психика. Онези неща, които ни гъделичкат, но никога не ни дават причина да се разсмеем изцяло. Онези неща, които винаги сме знаели, но не можем да осъзнаем.

Появата на книгата „Гениалната приятелка” в ръцете ми, се случи приятно и неочаквано. То беше в един от онези моменти, в които чувстваш, че си никъде, по средата на един нормално скучен ден, се случи съвършеното – гениалният подарък, за който искрено благодаря!

Първото нещо, което ми направи впечатление, преди да се заровя в страниците, е  информацията за автора. Елена Феранте е псевдоним и не се знае кой в действителност се крие зад него, публичността е прикрита. Аз лично уважавам такива автори, които акцентират повече върху творчеството си. Има и твърдение, което загатва, че зад този псевдоним е възможно да стои и мъж, което внася още мистерия около личността на автора, а това си е доста добра маркетингова стратегия. А за мен и за читателите като мен има нещо много важно около този мистериозен въпрос, дали дадена книга е написана от мъж или от жена е доста голямо предизвикателство да се разбере именно от самия текст. Докато четях си направих заключение, че това е твърде елегантна проза, за да бъде написана от мъж, твърде нежна, твърде дълбока и точна относно някои специфики на женската душевност. Но не мога да кажа със сигурност, възможно е и да греша.

„Гениалната приятелка” е първата книга от задаваща се тетралогия, но дори тази информация да беше изпусната в анотацията от самия край, а и от началото ясно се разбира, че ще има продължение. Книгата завършва отворено, провокиращо и интригуващо, чак да се раздразни човек, че стои в неведения относно продължението на на тази история, която ангажира читателя в най-добрия смисъл на думата. И то следва да очакваме не едно, а още три продължения. Чудесно! Тук веднага се сещам за тетралогията на Сафон – „Сянката на вятъра”, „Играта на ангела”, „Затворникът от рая” и… липсващото последно продължение, което чакам вече три години и чак се ядосвам, но продължавам да си чакам, защото историята продължава да ме вълнува. Някои книги имат много силно въздействие върху читателя. Лично на мен след прочита на подобна силна книга ми е нужно поне месец време да се осъзная, преди да започна някоя друга. Какво да кажем за писателите? Колко време им е нужно да се възстановят след написването на една книга? Затова ще си чакаме ние, затова сме читатели. И аз ще си чакам с надеждата, че следващите книги на Елена Феранте няма да се бавят много.

„Гениалната приятелка” е книга за израстването на две момичета и около тях на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол. Това е книга в книгата или история в рамка. Разказът започва в наши дни с телефонно обаждане, чрез което мъж сигнализира за изчезването на майка си на нейна приятелка от детството. Това са същите две момичета, чиято история разгръща романа, но вече като възрастни жени. Едната решава да заличи всички следи от съществуването си, а другата започва да разказва тяхната история. Част от мистерията се завърта около чифт мъжки обувки, породени от една детска фантазия, превърнали се в мащабна идея, чието изпълнение отнело месеци усилен труд, идейно израстване и психическо падение. Но преди това нека се върнем около 60 години назад, когато две малки момичета започват едно  голямо приятелство, станало причина за спасението им от неравенството в живота. Едната е Лила – гениалната приятелка, дъщеря на обущар, изключително борбена и целеустремена натура, а другата е Елена – тази, която написва историята, дъщеря на общински портиер. Двете са толкова различни, но непрекъснато се допълват, понякога неосъзнато, но толкова естествено. Темата за образованието е едно от нещата, които ги свързват силно. Едната е умна, със знания и разсъждения за живота. За нея образованието е като идея фикс, но не продължава с учението. Другата полага усилия, но именно тя продължава образованието си след началния курс, от една страна вдъхновена от своята приятелка, а от друга просто за да се покаже, че е по-добрата. Детството им преминава през всички етапи и вълнения на израстването – детските фантазии и разбирания, физическите и психически промени в пубертета, влечението към момчетата и разбирането им за любовта, емоционалното падение и израстване, социалното неравенство и неосъществени болни амбиции. Двете непрекъснато си помагат една на друга, допълват се, подкрепят се, изправят се заедно във всички предизвикателства, но на моменти се ограбват душевно, съревновават се и преднамерено се предизвикват. Това, което в даден момент за едната е конкретика, за другата е илюзия и обратно. Това, което за едната е възможност, за другата е загубена кауза. Едно многолико приятелство, спасило и двете от суровата действителност. Около тях се оформят интриги, любовни триъгълници и предизвикателства. Наред с това се разгръщат и отношенията на хората в местността – техните връстници, родителите им с консервативните си методи на възпитание, неравните социални групи, богатството и бедността, като причина за власт и подчинение, компромисите, които хората правят със самите себе си, падението и разочарованието… Една многолика история, отправена по-скоро навътре към психиката на личността, като отражение на външния свят и действията, които предприема.

Уникална история, много ми хареса, изящна до вманиачаване, внушителна… Прочетете я без предразсъдъци и без големи очаквания. Тя ще ви каже много за вас самите, защото всички сме имали приятели в детството си, всички сме били наранявани, предавани и сме наранявали и предавали. А какви сме сега, дали се замисляме?

Благодарна съм за тази книга и ще очаквам с нетърпение и другите три книги. Препоръчвам ви я от сърце!

Издателство Колибри 2016г.

Нашите раздели

199444z

Много харесах филма „Деликатност” по едноименния роман на Давид Фоенкинос. Не съм чела книгата, но се зарекох да го направя. В последствие така се случи, че първото произведение на този автор, което прочетох е „Нашите раздели”. Какво да ви кажа? Всеки самостоятелно изживява тази история, а на много от нас със сигурност е действителност. В основата на романа естествено стои една голяма любов, но и не само.

Фриц и Алис се срещат на съвсем обикновено място сред приятели, но още на третото изречение, което си разменят взаимно, любовта им пламва по забележителен начин. И така както обикновено се случва – живеят заедно, обичат се, разделят се…..събират се отново и пак се разделят, но не спират да се обичат. Веднъж раздялата има се дължи на неодобрение от страна на родителите, друг път на изневяра и още други нередности, но какво да се прави, сложна система е това любовта, трудно може да и се угоди, цяло изкуство си е това да умееш да правиш компромиси и винаги да се съобразяваш с другия. Хората сме толкова различни и невинаги всичко зависи единствено и само от любовта. Най-кофти е, когато на прага на брака, в навечерието на самата сватба се случи нещо, което да обърне хода на нещата. Е, тогава човек наистина има за какво да съжалява, а после ще се лута през живота, с надеждата да промени самия себе си. Всъщност аз останах с впечатлението, че в някои ситуации виждах един слаб мъж, който не умее да отказва сексуални предложения и да запази жената на живота си,  и в същото време една жена, която освен, че умее да съди прибързано, просто не умее да прави компромиси. Една такава любов естествено е обречена на провал, колкото и голяма любов да я свързва. Но една такава любов има силата след години да ги събере отново, за да даде шанс на децата им.

Интересна история разказва Давид Фоенкинос, оплетена с интриги и недоразумения, но съшита с любов. Чете се леко и неангажиращо. Написана е на много достъпен и красив език. Една такава книга може да ни накара да си направим равносметка на връзките, които сме имали и естествено да се вгледаме по-дълбоко в настоящата ни. Но дори и да не го направи, притежава силата на красиво литературно произведение, затова си заслужава да се прочете…

Издателство Колибри 2016г.

 

Да дойдеш на света

dadoideshnasv2

Говорим си преди два месеца с моя любим български писател Галин Никифоров и обсъждаме творчеството на Паоло Джордано и Маргарет Мацантини. Това е и ще си остане един от най-стойностните ми литературни моменти. И някак случайно се появи тази тема – писателят спомена тези две италиански имена, а аз ахнах, защото са ми любими. Говорихме си за това момче, което на 26 години написва един изключителен дебют и за тази жена, която е така безпощадна в писането – към читателя, към действителността, към всяка тема, достойна за перото й. Обсъждаме творчеството, а после минаваме към личния живот (на Мацантини) – съпруг, деца, кариера, филмови екранизации и т.н. Накрая  Галин заключава, че съм била права, че съвременната италианска школа в литературата е много добра, и че такива автори трябва да четат не само читателите, но и писателите, а аз си се радвам и ми е хубаво…

Винаги съм се възхищавала на писатели, които взимат определена тема, идея, проблем и правят от това шедьовър. Разбира се има много хубави идеи и теми, които си заслужава да се разгърнат и да се представят на света, но в много случай липсва качественото изпълнение – разказът, литературният изказ, стилът. Може би това е едно от нещата, които разграничава литературата от просто писането, от това как една книга може да въздейства на читателя. Има книги, които просто хаотично преминават през погледа ни, но има и такива, с които живеем дълго време и всекидневните ни настроения  зависят от това какво сме прочели в тях.

Да искаш дете, а да не можеш да имаш – това е една от темите в книгата „Да дойдеш на света” на италианската писателка Маргарет Мацантини и според мен едно от най-ярките й произведения. Само да вметна, че преди да прочета книгата, три пъти съм гледала филмовата й екранизация на Серджо Кастелито с участието на Пенелопе Крус. И въпреки това, когато четох книгата пак плаках. Е, бива ли така – питам се – бива ли? Доста време мина откакто затворих последната страница, но не бях в състояние да напиша нито думичка, нищичко. В главата ми постоянно се появяват определени моменти, въпроси, цитати на изречения. Не е толкова просто само да затвориш очи и пак да ги отвориш за да разбереш къде си, трудно може да се излезе от такава история, ако изобщо е възможно това да се случи.

Напрежението започва още с първата страница, с неочакваното обаждане на Гойко. А кой е този Гойко? – ще се запита читателят. „Моят Гойко” ще му отвърне героинята. А времето е тук и сега в настоящето – двама приятели се срещат след години за да ни отведат към спомените си, към следващите и последващите страници, които ще разкрият миналото на техните животи. А там се крие една любов – голяма, дълбока, всепоглъщаща, безотказна – любовта между италианката Джема и фотографа от Генуа Диего, които се запознават на територията на Сараево, докато Джема прави проучване за творчеството на Андрич. Там се появява и тяхната съкровена мечта – да имат дете – която прераства в идея фикс и голяма част от любовта им преминава в търсене на всевъзможни начини да я осъществят. Няколко години по-късно избухва войната в Босна и Херциговина, за която се говори, че е междуетнически конфликт, в периода 1992-95(3г) – обсадата на Сараево и положението става още по-мъчително. Странно е, че  тази война съм я чувала само като исторически момент, дори не си давах сметка, че годината е толкова скорошна, но тази история ме провокира да отворя и да прочета за нея. Естествено това, което може да се научи са само факти, докато в книгата този период е разгърнат не в политически и военни детайли, а в самата действителност на обикновените хора, които стават жертва на насилието. Така пише Мацантини, че читателят е там в действителността и участва в тази война. В един момент е просто страничен наблюдател, в следващия е насилникът, снайперистът, безкомпромисният войник и изведнъж става жертвата, невинното дете, малкото момиче, жените и децата, оцапани с кръвта на жестокостта. Много е живо това повествование, направо ти влиза като с игла във вените, не е за хора със слаби сърца. Но всъщност това, което е един от най-важните нюанси на книгата е да се проследи животът  на едно дете, заченато с насилие и оставено да дойде на света. Човек винаги може да избяга от войната, но никога не ще е способен да избяга от себе си. Животът е въпрос на избор.

На остров Корчула прекарват последната си нощ заедно. Той се покатерва на скалата. Вижда нещо за снимка. Дете, което лови риба, някой  Анте. Хероинът  е влязъл в кръвта, красивото нещо. Ако едната ръка прекъснеше полета му, за да го попита как е преминал животът му, той щеше да се усмихне, да направи с пръсти знака окей, премина достойно.

Сяда върху ковчега си, протяга крака, гледа ме. Онази лента е още в джоба му. На нея са лицата на дяволите, един от тях е убил синьото дете, един от тях е бащата на Пиетро. Завеяният млад фотограф никога не е правил журналистически удар. Изтегля лентата от касетката, изгаря е на светлината. Изважда Пиетро от Историята, довежда го на света.”

… И да, има някои мигове, от които не можеш да се откъснеш…красотата е в езика, красотата е в героите…

Не пропускайте тази книга, елате на света…

Още мнения Goodreads.   Колибри 2012г.

 

ОКЕАН МОРЕ

111113z

    Поезията, с която говори морето…

„Океан море” е една от най-любимите ми книги и все още една от най-невъзможните за разбиране… Не се заблуждавайте от подзаглавието, морето може да бъде поетично, но може да бъде и гибелно. А истината е, че красотата му е неразбрана и противоречива, и колкото повече се опитваме да разберем морето, толкова по-дълбоко затъват собствените ни представи за безкрайност. Тази книга ме вълнува още от лятото, когато на пазара излезе новото й издание и когато я прочетох за първи път. Помня, че тогава толкова много се оплетох в собствените си мисли и познания, че дни наред не можех да изляза на брега на действителността. Е, сега се оплетох още повече и вероятно при всеки следващ прочит все повече ще се оплитам и все по-дълбоко ще навлизам в този „разказ без край”, и кой знае един ден може и да разбера!

За тази книга няма брой пъти на прочитане, няма препоръчителна възраст и няма сезонност. Морето не е красиво само през лятото, може би по-красиво е тогава, когато е недостъпно. Аз толкова много обичам морето, но разбирам ли го? Защо „морето е без пътища”? Защо „морето е без обяснения”? Какво е морето? Какво е не само като природна стихия, а и като идеология? „Океан море” на италианския писател Алесандро Барико не е само книга за морето – история, която преплита толкова противоречиви човешки съдби само с една единствена нишка – морето, и не е само „разказ без край”, и не е само утопия, и импресия, и поезия, и философия, и картина, и музика, и наука… тя е всичко това…

Историите започват в странноприемница „Алмайер”, която се намира на брега на морето. А какво е брегът на морето? – както казва момичето Елизевин, че е нито земя, нито море, място, което не съществува. Там се събират героите, всеки със своите странности и неразбирания. Художникът Пласон – майстор на портрети, изправил се пред най-голямото си желание и предизвикателство – да нарисува портрет на морето. Но от къде да започне, къде започва морето? Ако при човешките портрети започва от очите и после всичко е толкова лесно за пресъздаване, тогава къде са очите на морето? И какво прави един художник в морето, рисувайки бели платна с морска вода? Професор Бартълбум, който търси къде е краят на морето, къде е точката, точно онази точка, в която вълната се разбива и слага край? Край на какво? Едни от най-симпатичните са тези двама герои и толкова сходни в търсенията си. Единият търси началото на нещо безначално, а другият краят на нещо безкрайно. Ан Деверия – красива и елегантна жена, изпратена от съпруга си да се лекува от прелюбодеяние. Елизевин, момичето, изпратено също да се лекува с морето и да разбере света, а после и живота. И другите – отец Плюш, доктор Савини, Адамс (може би най-трагична и противоречива е историята на Адамс, в сегашно време Тома), мъжът от седмата стая, който никога не излиза, момиченцето Дира и другите деца със странни имена, които живеят в странноприемницата и се грижат за посетителите й. А колко интересни персонажи са тези деца – едното може да отговори на всички въпроси за морето, друго измисля сънища и ги подарява, трето вижда всичко за другите и така… толкова дълбоки са детските им души, може би човек съществува по друг начин след като се възприеме като част от морето…

Книгата е разделена на три части. Първата „Странноприемница Алмайер” е най-светлата и поетична. Там се запознаваме с героите, с техните търсения и предизвикателства, с болките и копнежите им. Там именно се явява морето като една утопия. Във втората „Лоното на морето” е показана неговата тъмна страна – корабокрушение, смърт, страх, болка… До какви низости могат да стигнат хората, борейки се да оцелеят?… и бялото платно на спасението… Третата „Песните на завръщането” затваря кръга, очертава пътищата на героите и показва до къде е способен да стигне всеки от тях.

А до къде е е способен да стигне всеки от нас? Колко големи сме ние хората, че да разберем морето – не само като природа, а по-скоро като идеология? Колко големи сме, че да разберем живота си?

Аз не мога да кажа от къде точно започва тази история и къде наистина свършва. Сюжетът е като някакви отсечени блянове, като сънища, като илюзия, като внушение, нарисувано с думи…

„Океан море” за мен е забележително литературно постижение. Не съм чела нищо друго от Алесандро Барико, но и само заради тази книга мога да кажа, че той е голям творец. Творец, който може да се вгледа в душата на една природна стихия, да я разбере с всичките й противоречия и мистерии, и да я превърне в изкуство…

Не се съмнявайте в правотата на казаното, препоръчвам ви книгата от сърце, а и може би някой от вас ще бъде способен да разбере…

Други ревюта: Книжно.

Издателство Унискорп, 2004/2015г.

Изповядвам

izpovqdvam2

Доста дни ми отне да прочета „Изповядвам” на Жауме Кабре, не поради големия обем, а затова че наистина ангажира със сложния стил и философските разсъждения. Има толкова много смесени истории и преплетени реалности в сюжета, толкова различни проявления на изкуството и идеите, толкова нелепи истини и преднамерени грешки, че в един момент докато минавах по страниците се запитах – „Съдба или въпрос на избор е случайността, която ни погубва?” И в този океан от думи, докато разсъждавах върху човешкия живот и природата на човечеството, се загубих в неяснотата си докъде изобщо стига моята представа за живота, за литературата и изкуството… Затова не мога да кажа за какво е точно тази книга, тя е за всичко…

„Изповядвам” обхваща живота на един човек – Адриа Ардевол – от ранните му детски години до неговата смърт, до изчезването му и неспособността да каже къде е, щом вече е никъде. А всъщност животът му е посветен в търсенето на причините, които  пораждат злото, и поради които,  човек никога да не е удовлетворен от собственото си съществуване.

Адриа Ардевол се ражда в семейство на погрешни за него родители или поне това ще са първите ви впечатления от неговите собствени думи. Хора, които по никакъв начин не показват любов и загриженост, но са страшно устремени към неговото бъдеще. Още от малък Адриа знае какъв трябва да стане, без дори да го поиска. И майка му и баща му са сигурни, че той ще е цигулар-виртуоз, но интересите на момчето са насочени в друга посока. Той се увлича по езиците, историята, философията и историята. Едва след смъртта на баща му, решава да застане твърдо на своята позиция. Години наред в търсения от къде се появява злото и връзката му с човешката природа, той разбира за жестокостта на човечеството и научава смразяващи истини за личността на собствения му баща, но също така среща истинското приятелство и любовта, които ще са неговата упора. И вече на една определена възраст, като голям учен, който продължава да търси отговори, той се сблъсква с историите на хора от един от най-тъмните периоди от историята – Втора световна война и концлагерите. И в основата на всичко стои една цигулка – старинен инструмент с много дълга и тъмна история, а желанието за притежанието й е помрачило съдбите на много личности и в последствие и неговата собствена.

Има много красота в тази книга. Наред с цитираните произведения на музиката, изобразителното изкуство и литературата, се развива идеята, че именно изкуството в неговата цялост и неговата същност се явява едно от най-важните противодействия на злото. Но то не дава едни и същи отражения при любители и творци. Едно е, когато се слуша, съзерцава и чете, съвсем различно е, когато се създава. А колкото повече човек навлиза в изкуството, толкова повече то ще става част от живота му, ще му помага и ще му пречи в изборите, които прави, ще го подчинява и ще го прави зависим, защото никога никой няма да бъде способен да разбере докрай изкуството…

Забравих да спомена и това велико чувство като любовта. А това е най-важната линия в историята. Цялата книга е написана под формата на обръщение към една жена – изповедта към истинската любов, което е най-ценното нещо… След това всичко е загубено, останалото е просто илюзия…

Както вече казах в началото книгата е доста обемиста и никак не се чете лесно. Тя е от онези произведения, за които да се използват клиширани изрази като „чете се на един дъх” е абсолютно недопустимо. Книгата е сложна, изисква внимание точно в онези часове, когато мозъците ни са най-будни и въпреки това внася известни смущения в читателското съзнание. Има много бележки под линия, много непозната информация, която може да обърка четящия във всеки един момент. Смесват се историите, смесват се героите, смесват се времето и пространството, смесват се дори разказните форми и това на няколко места се случва дори само в едно изречение. Стилът не е универсален, а единствен и уникален. На моменти дори имах усещането, че чета старинен текст в съвременен вариант. Без съмнение мога да кажа, че това не е книга за всеки читател. Не е за хората, които обичат просто да четат много книги, а за тези, които са навлезли или искат да навлезнат по-дълбоко в света на литературата. Книгата ми хареса, но ще трябва да я прочета поне още два пъти, не защото ми хареса, а защото съм сигурна, че на първи прочит не съм разбрала много от нещата, които казва тя. И защото знам, че за написването на някои книги, авторите им отделят години в търсене и съзряване, дори може да се случи цял живот да работят върху една единствена идея, която искат да споделят със света, а ние си мислим, че като я прочетем за няколко дни и вече всичко сме разбрали, и сме станали дори по-умни, о не, това е една велика глупост. Книгите са като живота, те самите са живот, който се живее по друг начин.

Препоръчвам ви книгата, но ако си мислите, че тя няма да ви ангажира, че няма да ви натовари с жестоките недоразумения на живота и жалките случайности в съдбите и изкуството, а ще ви даде наготово отговори, които да обогатят личната ви философия, по-добре не я четете. Въпрос на избор е! Вашият избор!

Издателство Колибри, 2015г.

ЧЕРНИТЕ КУЧЕТА

196335z

Това е първата книга на Иън Макюън, която прочитам и си признавам, че за мен е огромен пропуск. Гледала съм филми по негови книги, но това не е същото и не може да го компенсира.  Това, което за мен е от най-голямо значение е, че съм се лишавала от стила, начинът по който разказва историята, сякаш омайва, а за мен това винаги е било едно от най-важните неща.

„Черните кучета” е роман за човешките подбуди, за ценностите и каузите, към които се стремим, за вътрешните ни страхове и техните външни проявления, за любовта, която ни пристрастява един към друг и различията, които ни отблъскват. Всъщност не мога  да определя за какво точно е тази книга, сякаш в нейните 200 страници е побрана цялата идеология на човешкото съществуване…

Дисбалансът във вътрешното ни съзнание, начинът, по който търсим някаква хармония с природата, зачитането на божествената същност, което се противопоставя на дълга към обществото, на политическата кауза и отговорност – тези толкова различни една от друга сфери са представени в романа чрез Джун и Бърнард, а това е тяхната история, разказана от зет им Джереми. Всъщност Джереми е главният разказвач на историята и се явява доста привлекателен като персонаж. Неговата съдба и миналото му са не по-малко драматични. Останал в детството си без родители, той все наблюдавал чуждите, опитвал се да се свърже с тях. Оттогава все се занимавал с чуждите истории, с чуждите съдби, може би като оправдание за своята собствена, за да не личи, че е човек, на който все нещо му липсва, че не е цялостен. Ще си кажете, защо му е на някой да изследва историята на своите тъстове? Но факт е, че след като се оженил за дъщеря им Джени, съдбите на Джун и Бърнард, толкова противоположни като светогледи, направо го обсебили. Джун и Бърнард, двама млади комунисти, верни на каузата, толкова влюбени и толкова сексуално привлечени един от друг се събират и създават семейство, после се разделят и дори се намразват заради идейните си различия. Както казва Джун:

Истината е, че двамата се обичахме, винаги е било така, обсебени сме един от друг. Но не успяхме да използваме любовта си за нищо. Не си изградихме живот. Не се отказахме от любовта, но и не се поддадохме на нейната власт. Проблемът е лесен за описване, само че ние никога не го описахме.”

Промяната започва, когато Джун среща в гората две черни кучета и това завинаги променя живота й. Лицето й постепенно започва да придобива друг образ, рязко изоставя досегашните си идеали и започва да търси нещо съвсем различно като виждане и гледна точка за съществуването. Тя вярвала, че срещата й с кучетата я накарала да види злото, олицетворено чрез страха, дисбалансът между всички човешки същества и променя коренно идеите си. А кучетата, както Бърнард им казва са „живота и времето”. Той не вярва на нейната промяна и нейните виждания за „човешката природа”, за „доброто и злото” и за „революция във вътрешния ни живот”, той е устремен към каузата си към обществото, и към политическата си идеология. Това са те – двама души, толкова различни и толкова обсебени един от друг. И колкото и да се обичат, колкото и да се мразят и макар и разделени, те просто не могат да се възприемат поотделно.

Объркващо е! Красиво объркващо… и като време и пространство…и като хармония… Всъщност случката с черните кучета в началото е само загатната. Тя се разкрива чак накрая, което е и идейно свързано със сюжета. Много въпроси задава това фино повествование. Въпроси свързани не само с човешките взаимоотношения, но и с личностните ни перспективи и самото ни съществуване.

За мен беше като пътуване във времето от изначалните въпроси за човешката природа до нейната същност…

Още ревюта: Lira.bg

Моята прекрасна книжарничка

Моята прекрасна книжарничка

Моята прекрасна книжарничка

Много се забавих с мнението си за тази книга, а всъщност я прочетох толкова бързо – още когато я взех в ръце. Вече има много рецензии публикувани за нея. Част от тях ще споделя накрая.

„Моята прекрасна книжарничка” е вдъхновяваща история за сбъдването на една книжна мечта. Първо искам да направя няколко уточнения: не очаквайте да откриете в книгата някаква трогателна романтична история, тя не е подобна с никоя друга книга, в чийто сюжет се говори за книги, по страниците й няма да намерите художествена измислица, нито някакви свръхестествени елементи, нито драматични нюанси. Книгата е истина – автобиографична и реалистична, една история, която се е случила и още продължава да се случва.

Няма значение дали ще започна с „Това е историята на една жена, която….” или „Това е историята на една книжарница, която….” И при двата варианта резултатът ще е един  – книжарницата и жената в случая са едно цяло…

Книжарницата на Петра Хартлиб се намира във Виена. Преди много години съвсем случайно чрез едно участие на търг, Хартлиб успява да я купи заедно с апартамента, който се намира над нея. Тогава тя и съпругът й напускат работа, семейството се премества да живее там и години наред се борят за осъществяването на книжната си мечта. От личен опит мога да кажа, че да се занимаваш с книги съвсем не е толкова лесна и проста работа, както си мислят някои хора, които гледат от страни. Но в същото време да се занимаваш с книги е най-голямото вълшебство, което може да ти се случи. Когато стоиш зад щанда и предлагаш някоя книга, ти не предлагаш просто продукт, ти предлагаш една история – душевна храна, от която хората не всеки ден имат нужда. До познаваш сюжетите на различните истории отнема време, да съумееш да ги предложиш и наложиш мнението си на човека, който стои срещу теб е умение и майсторство. Но научиш ли се да владееш и двете неща – това е вече професионализъм… и разбира се – зависимост…За разработването на книжарницата мога да кажа, че Петра Хартлиб и съпругът й са направили почти чудеса. Още с подреждането и подборът на персонал се сблъскват с първите трудности. А после – кредитите, ремонтите, моментите на падение, борба с конкурентите и Amazon, но с всичко това те се справят с много труд и упоритост, с безотказност и силна воля, успяват да запазят и разработят своя магазин и да съхранят и разпространят любовта си към книгите – а тази книга разказва точно това.10435412_859107050788323_1894095463985536781_n

Беше вълнуващо да прочета историята, толкова познати неща открих в нея, разказана е леко и в същото време вдъхновяващо. Едва ли има човек, който след като прочете „Моята прекрасна книжарничка” няма веднага да си представи и помечтае за своята прекрасна книжарница, своя магазин, заведение, ресторант или дори своята лична ферма. При всичко това успехът се дължи на един принцип – упоритост и безотказност. Но при книгите е различно… при книгите винаги е различно… при  книгите винаги е вълшебно…

Аз съм книжар…вече в продължение на четири години съм книжар и всеки ден все повече и повече се гордея с това…

Други рецензии : Книголандия, Аз чета, Книжка с мишка, Книжно, Мария Донева, Още един блог за книги, Goodreads и др.

НИКОЙ НЕ СЕ СПАСЯВА САМ

niknesespsam2

Това е първата книга на Маргарет Мацантини, която прочитам. Е, какво да ви кажа, италианците ме изумяват – Паоло Джордано, Фабио Воло и сега Мацантини… и сигурно редицата е много, много дълга, а аз имам достатъчно време да мина по нея…

„Никой не се спасява сам” е книга, която може да издълбае душата ти. И го прави с такава лекота, че после се чудиш дали е възможно да се случи наистина. Това е книга за драмата на едно семейство, съвременна двойка – Гаетано и Делия. Има моменти в живота, който действат на принципа на чудесата. Колкото и нещастно детство да си имал, през каквито и проблеми да си преминал, когато срещнеш другия – твоето допълнение и започнете да се възприемате като едно цяло, като един организъм – животът се променя и светът започва да се върти по друг начин. Делия и Гаетано са две изтерзани души, които не могат да намерят синхрон между себе си и света. Те се влюбват спонтанно и толкова силно, че това дълбоко първично чувство ще им остане като наказание за цял живот.

Една прекрасна вечер – вечеря в италиански ресторант, на чаша вино те стоят един срещу друг след 10 години съвместен живот, след 10 години щастие и нещастие, умиране и възкръсване. Гаетано и Делия са вече разделени, разведени са. Имат две малки деца – изкупителните жертви, истинските въплъщения, пълни с живот, които поемат ударите от грешките на своите взаимно погубили се родители. Всъщност цялото действие в книгата се развива около тази вечер в ресторанта – тя е рамката, която огражда миналото, цялото им щастие, копнежите, упреците и несъстоялите се компромиси, глупавите грешки, изневерите… Както се случва при повечето млади семейства, които не знаят как да живечт заедно, не са се научили, различни са и тази разлика може да ги съсипе, да ги унищожи, но и да ги направи щастливи. Те говорят за лични неща – за децата, за чувствата си, за изгубените възможности. На съседната маса стои възрастна двойка – щастливи са. Думите, които изрича старецът на Гаетано и Делия – „Никой не се спасява сам” ги връща на изходна линия и те започват да се питат има ли смисъл да се връщат назад, да се опитват да се спасят отново или е по-добре така, разделени, има ли смисъл във всичко изобщо?…

Много дълбока психология има в тази книга, много силно въздейства, особено на по-слабата, по-чувствителна психика. Способна е да те издълбае отвътре и да изкара навън всичките ти душевни терзания. С такава лекота са поднесени думите и в същото време са сякаш построени в сюжета за да разчоплят травмите на едни човешки взаимоотношения.

Книгата е малка – 211 страници. Чете се за няколко часа – може би два, може би три, в зависимост от това в какво настроение те завари. Вчера вечерта можех да я дочета цялата, толкова се дглъбих. Оставаха ми само 30 страници – това са по-малко от час, по-малко от 60 минути или няколко хиляди секунди. Но толкова се изморих от тези нещастници – героите, от тези две съдби и техните болки, от тези сравнения и така подредените думи, които могат да те изкарат извън кожата ти. Ще си я остава за утре – казах си – късно е вече ще си почина. Ако я дочета сега няма да мога да заспя, ще я мисля цяла нощ, а може би и цял ден… а сигурно и цял живот…

Сутринта е по-мъдра. Повече можеш да се насладиш, да възприемеш, да усмисли. И след това да разсъждаваш върху себе си, върху собствените се взаимоотношения, върху живота, който живеем…

Нямам какво повече да кажа, прочетете я и ще разберете какво имам в предвид…

Човешкото тяло

Човешкото тяло

Човешкото тяло

Всичко започна в края на 2011 година. Дотогава не вярвах, че някоя книга писана от съвременен автор може да ме докосне толкова, колкото произведенията на класиците. Тогава живеех в едно пространство, изтъкано от принципи, които допускаха само класически произведения до съзнанието ми. Спомням си мига, в който попаднах на тази зелена книга с едно лице на корицата – „Самотата на простите числа” от Паоло Джордано – напълно непознато заглавие, напълно непознат за мен автор. И колко бързо се случи всичко след това – влюбих се в една история, от която все още мога да цитирам изречения, на сън да ме бутнете ще ви ги кажа, ще ви разкажа за героите, за тяхната драма, за това, което ги събира и разделя. И как всичко се промени изведнъж, защото може би се влюбих не в самата история, а в начина, по който е разказана… И оттогава започнах непрекъснато да търся все повече и повече автори, все повече и повече истории, които да прегърна, които да ме впечатлят, да ме разплачат, да ме разсмеят, да сринат принципите ми и да променят начина, по който гледам на света. И оттогава все повече и повече навлизам в необятното пространство на литературата и ми е все по-трудно да излизам от там. И оттогава в продължение на четири години чакам втора книга от същия автор… И ето, че сега, след четири години чакане… мечтата се сбъдна…

„Човешкото тяло” е втората книга на Паоло Джордано, с твърде деликатна проблематика, произлизаща може би от антивоенния й характер. Най-общото в историята е противопоставянето между чувствителната човешка същност и принципите на войната. Още на първата страница авторът е сложил цитат от Е.М.Ремарк: „ Дори да ни върнеха този пейзаж от нашата младост, нямаше да знаем какво да правим с него.” И оттам започва едно доста драматично преживяване.

Войниците от 3ти взвод на лейтенант Балезио, изпратени на „мирна мисия” в Авганистан, са твърде различни един от друг, със сложни характери са и всеки живее в света на личната си драма, във военния лагер, където споделянето е напълно невъзможно, а проявата на чувствителност се осъжда като слабост. Подофицер Рене, под чието командване е взвода, и който извън военната си служба си изкарва допълнителни пари като спи с богати жени, е напълно достоен да взима решения и да се подчинява на по-висши военни стратези. Но е в момент на угризения, раздвоен пред избора дали да запази детето си (случайно случило се с негова клиентка, която почти не познава) и се разкъсва от въпроси – „Какво е всъщност абортът?”,  „Колко болезнен може да бъде за една жена, за едно неродено дете и за него самия?” Безкомпромисният и неуправляем Чедерна, който както изглежда разчита повече на силата, отколкото на разума, и който дава смеховати съвети на своя приятел редник Йетри, който е най-младият във взвода – само на 20 години и все още девствен. Красивата Дзампиери, попаднала в света на мъже, които извън професионалните си военни взаимоотношения, гледат само да се възползват от нея. Болнавият ефрейтор Торсу, който живее в онлайн пространството със своята виртуална приятелка, за която не знае абсолютно нищо. Ефрейтор Карпорези, вечно влюбен в жена си и малкия си син, които го чакат с нетърпение да се върне жив и здрав. И един от най-главните фигури – централен образ в повествованието – военният лекар лейтенант Еджито, попаднал в „плен” на една властна жена с неясни амбиции и в същото време опитващ се да избяга от личната драма на собственото си семейство, в която той играе ролята на посредник между сестра си и своите родители. Това са героите – едни напълно несъвършени същества с лични болки и  кризи – като самите нас. Една кошмарна операция извън базата ще промени живота им завинаги и ще ги остави да живеят в собствените си угризения…

„Човешкото тяло” е сложна история, твърде истинска, твърде жива, твърде обсебваща. Аз не разбирам от военни работи, жена съм, всичко, което знам го знам от филмите, но в един момент просто не можех вече да разбера, дали наистина чета просто една книга или се намирам в някаква собствена следвоенна драма. Историята те поглъща и не те пуска нито за миг.

Специфичното повествование, сложната проблематика, лекотата, с която се навлиза в трагедията на всеки един от героите и начинът, по който е предаден разказът – всичко това за мен е една възходяща градация в творчеството на автора.

oiuy

Ако трябва да се върна към историята на Аличе и Матия –  двете прости числа, които се делят само на себе си и на единица и ги съпоставя с историята на Еджито, Рене, Торсу, Йетри и другите – и крехкостта на човешкото тяло, което за един миг може да се разпадне на хиляди парчета, да се дематериализира, ще си задам само един единствен въпрос, на който може би няма да мога да отговоря : А човешкото тяло – едно просто число ли е?…

Препоръчвам книгата от сърце, защото съм сигурна, че ще ви докосне дълбоко…