Нощен жерав

195825_b

Да си призная, не се заравям често в криминални романи и трилъри, макар да съм запозната с тяхната специфика. Наясно съм и с факта, че на пазара постоянно излизат всякакви разновидности на смесени жанрове и поджанрове, но най-важното е да са написани добре и да задоволяват интересите на читателя.

Книгата „Нощен жерав” е шпионски трилър, написана от британеца Адам Брукс (завършил китайски език и култура в Лондон). Често се случва научната специализация и работната практика да заемат видно място в художественото творчество на дадена личност. Понякога се получават наистина феноменални неща, но не винаги.

Действието на романа започва в затворнически лагер в западната част на Китай, където се проследява бягството на Ли Хуаншъ, бивш шпионин на МИ6, известен с многото си кодови имена, най-значимото от които дава заглавието на книгата „Нощен жерав”. Това е едно наистина силно и динамично начало, което ни запраща направо в Пекин, където се развива по-голямата част от действието. Целта на героя е изтегляне от страната, за което е готов да предложи секретна информация и достъп до държавни тайни. Негов спътник по неволя става британският журналист Филип Манган. Двамата се спускат в преследване и бягство, достигат до информация за секретни китайски изследвания и военни разработки, но се оказва, че играта, която играят и финалът, който искат да пресекат, никак не са толкова лесни и безопасни. В общи линии, интригите се въртят около това, като се пренасят в различни пространствени зони – Пекин, Лондон(където е намесата на британските разузнавателни служби), Южна Корея, Колумбия и др.

Хареса ми това, че има динамика и напрежение в романа, поради което читателят бързо може да навлезе в обстановката. На места преливат емоциите от страх в очакване и напрежение, смесват се чувствата, което ни помага да разберем вълненията на героите и от добрата и от лошата страна. Диалозите са стегнати, мъдри, конкретни – съобразени със спецификата на жанра.

На мен лично книгата ми допадна. Има динамика, има екшън, има непредсказуемост… Смятам, че ще зарадва много от феновете на този тип литература.

Издателство „Обсидиан” 2015г.

 

Лисицата

189997z

Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие…

Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание…самосъпреживява се… мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.

Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.

В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта…

Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.

Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни… Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата  разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл…на човешкия живот…

Дълбоко ви я препоръчвам!

Може да прочетете други ревюта за книгата в Аз чета и Goodreads.

В смутните часове по здрач

vsmchpozdrach3

Обичам криминалните романи, макар че не винаги съм в настроение да ги понеса. Фен съм на Стиг Ларшон и обожавам трилогията „Милениум”, но не стикерът върху корицата на книгата „В смутните часове по здрач” беше причината да посегна към нея. Обикновено избирам книгите или по препоръка или по случайност и впечатление. Знам, че не мога да дам шанс на всичко, което искам да прочета, но се радвам, че прочетох тази.

Началните думи ме отведоха в гъстата непрогледна мъгла на призрачния алвар на остров Йоланд. И там сред пустошта срещнах едно момче, което от любопитство се отдалечаваше от дома си, самичко и не знае къде отива. И колкото повече се доближавах до образа му, така непредсказуем, по детски тласкан към незнайното, толкова повече разбирах, че нещо ще се случи, а детето вече не виждаше дома си, нито пътя по който да се върне. Мъглата бавно очерта фигурата на непознат мъж, който подаде ръка към детето и то разбра, че е безсмислено да бяга…Ето това беше преломният момент, който предначерта съдбата ми и аз разбрах, че трябва да извървя до края тази история.

„В смутните часове по здрач” е първокласен криминален роман, чието действие се развива на остров Йоланд. Случаят с изчезналото дете слага тъмна сянка върху жителите на града. 20 години по-късно майката на момчето все още не може да се отърси от трагедията. Завръща се на острова и заедно с баща си – бивш моряк, който е получил неизвестна пратка с улика по случая, започват издирването от начало. Кошмарното минало и спомените не винаги могат да се преживеят, особено когато истината не е разкрита. А истината е винаги жестока. Издирването ги отвежда до едно име на мъж – демон, което жителите на острова или премълчават, защото искат да забравят или мълвят с ужас, защото носи страх и мистерия, а споменът за този човек витае като призрак из местността. Според всички заключения този мъж е срещнал детето в съдбовния ден, макар че вече е бил мъртъв от години. Обяснението съвсем не е толкова лесна… и безопасна задача. Краят е учудващо различен и неочаквано изненадващ.

Аз не обичам да стигам до края. Обичам да се движа по пътя бавно, обвита в неяснота и заблуждение като самите герои, да подозирам всичко и всички, да се съмнявам и самозалъгвам, че историята може да завърши и по друг начин. Но обичам и чувството, когато затворя последната страница да осъзная, че светът ми е станал с още една история по-пълен и по-различен…

Книгата на Юхан Теорин е обсебваща. Държи те в напрежение, без да те отпусне нито за миг, а когато започнеш да се заблуждаваш, че си наредил всички парчета от пъзела, нещата да тръгнат в обратна посока. Но това е умело изиграната игра между автор, читател и произведение. Да, на моменти ми дойде твърде тежко, разчувства ме, вероятно защото е замесено дете, а децата са най-невинните създания на света. Но литературата е откровение, толкова силно, колкото и самият живот.

„В смутните часове по здрач” е силно четивен роман, а намерих и филма, който се казва „Skumtimmen”. Надявам се довечера да се отпусна пред екрана и отново да преживея историята, но на всички препоръчвам да прочетете първо книгата, защото думите могат да ни нарисуват свят, какъвто нищо друго не може да нарисува…

 

Доктор Стъклен

doktor-staklen

Нощта пристъпва с бавни крачки и влачи след себе си обещания за кошмарни проблясъци от сънища, които преминават по ръба на завивките, оглеждат се и търсят теб…търсят твоето съзнание… Но хайде, да не се крием под възглавниците, вече не сме малки деца, а това изобщо не е приказка за лека нощ. Вечерта изглежда тиха през прозореца, звездите светят, луната се е скрила на половина зад сянка от мъгла на мрачен облак, а тя изглежда като прах, като мъглица през стъклото…през стъклото…

Заравям се в сюжет, за който вероятно не съм готова, но кога човек е готов за предизвикателства в живота си? Винаги? Или никога?

Томас Бренън е авторът на това произведение – име, което за първи път срещам в литературното пространство. А върху тъмнозелените нюанси, които очертават корицата на книгата му изпъква заглавието „Доктор Стъклен” – с обърнато „к” на думата „доктор”, което за съжаление аз не знам как да обърна за да звучи по автентично, но съм длъжна да спомена. Красива корица, мистична, загадъчна, която говори много за историята простираща се по страниците. Действието се развива във време, когато науката е способна да обясни свръхестествени явления – време на индустриален просперитет и инженерни технологии. През Атлантика се простира огромен, метален мост, поддържан от повече от хиляда кули и чиято цел е не само да свърже два континента. Различните амбиции водят до различни идеали. Но в дъното на подпорите на това огромно метално творение, при доковете на река Мърси има нещо много по-зловещо, чиято цел е да срине всички очаквания. Труп без лице, последващи убийства, носещи белезите на първото, слухове за мрачни банди, наречени „делваджии”, които събират душите на хората и ги поставят в глинени делви… Слухове или истина? Крадци на души, мръсни сделки, безсъвестни доктори, зловещи машинки, които нанасят странни изгаряния…страх, мистерия, непредсказуеми ходове – това са само част от нещата, които създават нетърпимо напрежение в едно живо повествование. Инспектор Матю Лангтън се заема да разкрие случая с обезобразения труп и тръгва по следите на крадците на души. Но те го отвеждат в разностранни посоки, една от които е истината за смъртта на съпругата му, друга – до едно име, „дори не име, а псевдоним, зад който стои Господ знае кой” – доктор Стъклен. А кой или какво е доктор Стъклен – фантом или непредсказуем разум?

„В очите на инспектора докторът вече започваше да придобива свръхестествени качества. Как би могла полицията да противодейства на подобно сложно и отлично организирано съзнание?”

Всъщност развръзката не е чак толкова неочаквана. Магичното се крие в пътя до нея.

Хубава книга. Прочетох я с удоволствие. И никак не е толкова страшна, колкото си помислих в началото, напротив – магична е… тя е като сладък кошмар нарисуван от думи. Не искам да звучи прехвалено, но книгата си има всичко, каквото трябва да има произведение от подобен жанр – вълнуваща история, отлично разказана, силни художествени похвати, непредсказуем сюжет. А думите, думите просто кънтят в съзнанието, подобно на малки токови удари със светли искрици, които дават разсейки по цялото тяло и дори на моменти парализират.

И все пак, никой страх не е по-голям от своята история…

Вълнуващо напрежение, забавни страхове и умопомрачителни открития ви желая…по страниците…

Светлина в руините

187903z

Не знам как е при вас, но лично при мен, когато се появи усещането, че времето се променя, застудява, пристъпва от един сезон в друг, се появява и чувството, че имам нужда от сюжет, който още повече да смрази кръвта и емоциите ми. Е, вероятно причината не е в промяната на времето, а в нагласата на читателя.

Дълго заглеждах „Светлина в руините”. Многократно препрочитах анотацията на задната корица, отгръщах на произволни страници, докато не попаднах на изречението „…тя продължава да настоява, че семейството е нямало друг избор. Не е вярно. Ние винаги имаме избор. Нали на това ни учи Данте?” Е, добре, започнах от начало.

Книгата е изключително четиво. Дори не подозирах, че ще ме грабне толкова много, понеже криминалният жанр не е от най-любимите ми, но понякога имам отчайваща нужда от него. В началото ни среща един глас, който ни съпътства през цялата книга. Това е глас без лице, без пол, без име, ужасяваш, смразяваш, който бавно разгръща картите си и говори толкова спокойно, сякаш онова, което прави е най-естественото нещо на света. Може би се досетихте, че това е гласът на убиеца, който остава инкогнито до края. Действието се развива през 1955г. Във Флоренция е открит обезобразеният труп на Франческа Росати – с извадено сърце. След кратък период от време, в който полицията разследва случая е убита й свекърва й – маркизата Беатриче Росати. Тогава вече е напълно ясно, че става въпрос за отмъщение. Но какви са доводите? Ето това е най-интересното нещо. Инспектор по случая е Серафина Бетини – жена с трудно детство, чието минало и е оставило неизлечими белези. Сюжетът ни връща 10-12 години назад по време на Втора световна война в имението на богатия тогава род Росати – вила „Химера”. Там е мястото, където се сблъскват германските нацисти, италианските фашисти, партизаните и англичаните. И тези събития променят не само статута на фамилия Росати, но и техния живот. Миналото и настоящето непрекъснато се редуват в романа, като разкриват по малко от детайлите на цялостната картина, нарисувана с кръв. А убиецът анализира действията си чрез произведението „Ад” на Данте Алигери. Кой идва от рая и кой от ада? „Ние винаги имаме избор.” Но стига до тук със сюжета. Историята е твърде пленителна за да я разказвам по аматьорски начин. Всеки, който иска да се оплете в драмата й сам ще разкрие магията…и тайната…

Но това, което държа да кажа е, че не ми остана нито минута без да мисля за тази история. Да се правя на детектив като непрекъснато прехвърлям съмненията си от една личност  към друга и да разгръщам с нетърпение поредната страница, за да разбера дали съм била права. Е, такива книги те объркват, но това е идеята. Книгата е написана блестящо, чете се бързо, само на моменти драмата и ужасите идват в повече. Но едва ли тази литературна действителност е много по-различна от онази, която е била – истинската…

Миналото често е покрито с черни точки. Но когато се появи светлина в руините се появяват и спомените. Лошото обаче е, че в повечето случаи те не предвещават нищо добро…