ПРОЛЕТТА НА МО

Изображение

 Как съжалявам, че тази книга не излезе малко по-рано, когато все още бях студентка и Шинка Дичева ми водеше упражненията по История на българската литература от Освобождението да Първа Световна война. Тогава имах възможността да говоря и обсъждам на дълго и широко живота на Яна Язова- едно име, което буди противоречия, но е допринесло много за развитието на българската литература.

В книгата “Пролетта на Мо” са събрани 26 писма- ранната кореспонденция на Яна Язова до Александър Балабанов. Всъщност, това са текстове, които са много над битовокомуникативното говорене. Сякаш кратки разкази-импресии  обсебват съзнанието на читателя и му представят любовта и чувствата, страха и отчаянието- вътрешните настроения на Яна Язова в периода, в който се влюбва в Александър Балабанов и след това.

Докато бавно се разхождах по страниците на книгата, дали заради силните изрази и метафори, които те карат да настръхваш или заради нещо друго, но имах чувството, че не просто чета, а дори чувам гласа на поетесата. Нейните писма са едни дълбоки откровения, които само човек на изкуството може да сътвори. Любовта между Яна Язова и Александър Балабанов е някак си “прокълната”- толкова силна, споделена и в същото време обречена да не се осъществи до край, любов, която малко хора могат да преживеят. Но влюбените са избрали начин, чрез който да изразят любовта си по белите страници с черно мастило и да я затворят в пликове за да се съхрани извън общественото мнение.

Книгата “Пролетта на Мо” ми даде възможност да надникна в едно много лично и дълбоко пространство, а също така отвори вратата на много въпроси и размишления, която чувствам, че няма да мога да затворя скоро…

Горещо препоръчвам книгата на всички ценители на българската литература и изкуството като цяло…

 

 

ТОВА ИЗКУСТВО НА ПОЕЗИЯТА

Изображение

Когато става въпрос за поетически теории и за инструменти за написване на стихотворение, макар малко да ме е срам, ще си призная, че съм прочела само философския трактат на Аристотел и “За поетическото изкуство” на Стефан Цанев. От двете книги взех много, но от лекциите на Борхес взех още повече. Защото това изкуство на поезията, тази изящност на думичките подредени в синхрон, мелодията, която се носи от тях и смисъла, който пазят в себе си понякога не е достатъчно само да се усещат и чувстват, нужно е и да се разбират. 
В “Това изкуство на поезията”, Борхес разглежда поети и писатели дали пример на света като цяло – от Античността и зараждането на литературата до наши дни. 
Лекциите му са построени в 6 части, като последната “Кредото на поета” е посветена на него самия – спомените от детството му, моментите, когато се е влюбил в поезията и творческите му търсения през годините. 
Първата лекция – “Загадката на поезията” – е изградена от откровения и размишления или по-точно “съмнения”, както Борхес ги нарича, за това какво всъщност е поезията. Защото да се дефинира тя не само като понятие, но и като изкуство, не е лесна работа. Поезията е свързана с различни усещания, с индивидуални за всеки от нас характеристики, можем да я четем, но можем и да я създаваме – “А животът – убеден съм в това – се състои от поезия.” 
“Метафората” е втората лекция. А какво е метафората? Как се образува и създава тя? Как се изменя през годините и според търсенията на творците? Нещо, което не можем толкова лесно да си обясним. Следват лекциите “Разказване на историята”, “Музиката на словото и преводът” и “Мисъл и поезия”, които ще разкрият много тайни, свързани с изкуството и писането.
“Това изкуство на поезията” – книга, бедна на страници, но богата на съдържание, едно пътуване през творческото вдъхновение, полезна не само за хора, които се занимават лично или професионално с литература, но и за такива обикновени читатели като мен, защото, когато чета стихотворение и даден стих ме накара да настръхна, аз искам да знам, трябва да знам, Защо и Как го е направил. А за пишещите и създателите на истории мога да цитирам: “Когато напиша нещо не мисля дали е фактически истинно, а дали е вярно спрямо нещо по-дълбоко. Когато напиша разказ, аз го правя,защото някак си вярвам в него – не така, както човек вярва на историята по принцип, а по-скоро, както вярва на мечта или на идеал.” Х. Л. Борхес

 

ЗАЩО СЕ САМОУБИВАТ ПОЕТИТЕ

Изображение

“ Аз не живея, аз горя.” П. К. Яворов

Често се замислям дали наистина съществува такова нещо като съдба или всичко е въпрос на различни видове избор. Съгласна съм, че понякога двете неща се припокриват. Животът ни е съвкупност от избори, които трябва да направим. Но понякога изборът може да бъде фатален…
Поетите- най- нежните, свръхчувствителни и свръхсетивни души в изкуството на литературата.
Защо се самоубиват поетите???
“ Всяка национална литература има своите безсмъртни самоубийци.”( Р. Тахов ) Българската литература също е обитавана от сенките на поети и писатели, направили сами този фатален избор.
Книгата на Пенчо Ковачев разглежда любопитните въпроси около живота и смъртта на поетите Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Ракитин, Тодор Пеев, Пеньо Пенев, Христо Банковски, Веселин Андреев, Росен Босев, Петя Дубарова и Людмила Исаева. 
Тук се разгръщат фактите, техните истини, техните болки и всички онези неща подтикнали тези хора на изкуството сами да прекратят житейския си път. Понякога любовта може да бъде болезнена и непреодолима. Понякога свръхчувствителността може да се окаже причината за гибел. Колко голямо бе разочарованието на тези обичани български поети, че те не успяха отново да се влюбят в живота???
Росен Тахов пише: “ Изследването на Пенчо Ковачев дописва изгубените страници от историята на българската литература. Страници с предсмъртните гласове на големите писатели. Това е книга за онези, които по своя воля се преселиха в отвъдното за да бъдат четени само от боговете.”