КАК СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ПОЛУЧИ ЧОВЕШКО СЪРЦЕ

DSC_0802

Историята, която искам да ви разкажа, започна през един заскрежен следобед. Снегът беше застлал бялата си покривка, а слънчевите лъчи се плъзгаха по него като кристали.

Цяла нощ беше валяло, едри снежинки падаха по земята като „парцали” – както обичаха да казват хората. Нощта се усмихваше на светналите прозорчета, от които се показваха малки учудени главички, които наблюдаваха любопитно и сякаш използваха тази природна картина като оправдание да не си лягат толкова рано. И наистина беше красиво. Вятърът си играеше със снежинките, завъртайки ги като малки деца, омагьосани от играта. Беше като приказка. Но истинската приказка започна на другия ден, когато снежинките се умориха и заспаха по земята. Вятърът утихна, а слънцето се показа над побелялата земя.

Следобед поляната се напълни с детски гласчета. Усмихнати татковци дърпаха шейните, а майките тичаха след тях. Група дечица се скриха зад дърветата и започнаха да се замерват със снежни топки.

– Само внимавайте да не се ударите! – повтаряше възрастна жена от пейката.

Децата тичаха, гонеха се, смееха се, не усещаха как минава времето. Поляната постепенно започваше да се опразва. Захладня и ветрецът отново се появи. Останаха само няколко деца, на които явно не им се прибираше още.

– Хайде да си направим снежен човек! – предложи едно от момчетата.

– Ама след малко ще се стъмни и ще трябва да се прибираме – обади се друго.

– Аз предлагам всички заедно да се включим в това начинание! – намеси се едно момиченце с розово шалче – Ще направим снежния човек всички заедно, а после ще се приберем. Има достатъчно време.

Децата радостно възкликнаха в съгласие и се захванаха за работа. Събираха снега, овалваха го, търкаляха го до получаване на голяма снежна кръгла маса и после дооформяха. Така няколко пъти. Работеха задружно и с любов към това, което правят. Над тях на един боров клон бяха накацали няколко врабчета и любопитно ги наблюдаваха. Децата оформиха снежния човек, сложиха му камъчета за очи и за копчета на бялата му одежда. Едно дете донесе от дома си морков и го поставиха за нос. Сложиха му снежни ръчички, а на устичката нарисуваха усмивка.

– Готов е! – възкликна едно от децата.

– Колко е смешен! – обади се друго.

– Не е смешен, прекрасен е! – намеси се момиченцето с розовото шалче – не забравяйте, той е наш приятел. Трябва да му измислим име!

– Аз предлагам да се казва Снежко! – едва промълви друго момиченце, чиито ръкавички бяха толкова мокри, че то трепереше докато говореше.

– Да, да, Снежко е добре! – обадиха се децата в един глас, толкова весело, че чак врабчетата от клончето започнаха да чуруликат. Дечицата се хванаха за ръце и започнаха да се въртят в кръг около снежния човек, повтаряйки неговото име.

Изведнъж се смрачи. Едрите снежинки отново се показаха в пространството. Една от тях падна на човчицата на най-любопитното врабче, което пригласяше на децата, но щом усети телцето си мокро, то бързо се скри в дупката на дървото при останалите.

– Започна да се стъмва, заваля сняг, време е да се прибираме. – каза едно  от  децата.

Всички наведоха главички и се запътиха към домовете си. Последно остана момиченцето с розовото шалче, което гледаше към Снежко и сякаш с поглед искаше да се сбогува с него. Усмихна му се и се обърна за да последва останалите. Още не беше изминала няколко крачки, когато чу подсмърчане.

– Кой плаче? – обърна се веднага то.

Наоколо нямаше никого, беше съвсем сама, но подсмърчанията ставаха все по-дълбоки.

– Има ли някой тук? Кой плаче? – попита повторно тя.

– Аз съм, точно пред теб! Нима не ме виждаш?

Детето погледна към снежния човек. Под каменните му очи се бяха образували големи ледени кристали, които висяха като сълзи.

– Ти ли си, Снежко? Не разбирам! Защо плачеш?

– Как защо – отвърна снежният човек – вие ме направихте, за да бъда ваш приятел, а приятелите си играят заедно. Така хубаво тичахте, а погледни мен – аз не мога да се движа.

– Но снежните човеци на се движат!

– Така ли? Тогава е ужасно! Ужасно е да стоиш на едно място и да гледаш движенията на хората. И дори да сте направили усмивка на лицето ми, аз вътрешно в себе си плача, тъжно ми е, защото не мога да бъда като вас.

– О, Снежко! – въздъхна момичето и седна в снега. Мина известно време в мълчание, а снежинките продължаваха да падат.

– За какво мислиш? – попита я снежният човек.

– Мисля как да ти помогна. Аз не искам да си тъжен.

– А има ли начин да ми помогнеш?

– Не знам!

– А ти от къде знаеше как да ме направиш? Къде си ме срещала?

– В приказките, Снежко. Ти живееш в приказките. Познавам те от много дълго време.

– А вие, хората, не живеете ли в приказките?

– Живеем, понякога. Зависи от приказката.

– А какво имате вие, което нямам аз?

– Ами… Ние имаме душа и сърце.

– Сърце ли? Как мога да го получа?

Момиченцето наведе поглед към земята, дрешките й бяха мокри и сякаш започна да чувства студа.

– Снежко, трябва да се прибирам. Родителите ми ще се притесняват за мен, скоро съвсем ще се стъмни. – то се изправи, свали своето розово шалче и го сложи на снежния човек – Ето, да ти е топло. Знам, че ти не усещаш студа, но поне да имаш нещо човешко. Аз ти обещавам, че тази нощ ще прегледам всички приказки за снежни човеци, които имам, и утре, като дойда при теб, ще ти кажа дали съм открила начин. – Тя погали снежкото и се обърна да си върви.

– Благодаря ти, толкова си добра, аз винаги ще бъда твой приятел, ще те чакам! – тя чу гласа му, но не се обърна, защото й стана тъжно.

Снежкото остана сам в нощта, под снежинките, разперил двете си снежни ръце, а розовото шалче се спускаше по тялото му.

– Може би ако повярвам, че съм истински човек, чудото ще се случи! – помисли си той.

Изведнъж нещо кръгло и тежко падна точно пред него. Сякаш снежна топка се бе отчупила от пространството и се бе ударила в земята. Снежният човек погледна пред себе си. На мястото в снега, където беше паднало малкото тежко нещо, се бе образувала дупчица. Нещо имаше вътре в нея. Снежкото остана да наблюдава любопитно. По едно време от дупчицата се подаде малко перце, а след него – цяло крилце.

– Кой е там? – попита Снежкото.

От мястото се подаде човчица, после малка птича главичка го погледна тъжно. Едно врабче беше паднало в снега, но как и защо се бе случило това?

– Здравей, птиче! – поздрави Снежко – Какво правиш там долу? Не трябваше ли да си на топло в гнездото си?

– Здравей! – отвърна птичето – Точно на там летях, но не успях да стигна. Толкова ми е студено, скоро ще измръзна.

– Но какво се случи, птиче, разкажи ми! – погледна го с молба снежкото.

Птичето се надигна колкото сили имаше и едва едва проговори.

– След студената снежна нощ се зарадвах на слънчевите лъчи. Излязох от гнездото и полетях в небесата. Радвах се на бялата картина, която се откриваше пред очите ми. Когато започна да се смрачава и отново заваля сняг осъзнах, че много съм се отдалечил от гнездото. Аз съм още мъничко, късно през есента се научих да летя. Изплаших се, че ще се загубя и полетях към дома. Снежинките намокриха крилцата ми и ми ставаше все по-трудно да се държа във въздуха. Изморих се много и кацнах под една стряха да си почина. Над мен висяха ледени висулки. Една от тях се отчупи и падна върху крилото ми. Заболя ме, зави ми се свят и паднах в снега. Разбрах, че ако не използвам последните си сили ще си остана там, затова отново се издигнах във въздуха и полетях. Крилцето ме болеше много. От нараненото място се стичаше кръв. Снегът измокри цялото ми тяло. Силите ми ме напуснаха и аз паднах тук при теб. Няма да успея да стигна до гнездото си. Ще измръзна, а снегът ще ме покрие и ще остана в земята.

– О, не! – изплаши се снежният човек – Не се предавай, ще изкараш нощта, дръж се, птиче! – нещо се пречупи в Снежкото, заболя го от дясната страна, дълбоко, стана му тъжно, много тъжно. Той направи опит да се раздвижи и с човешка сила помръдна снежната си ръка, която свали шалчето от тялото му. Ръчичката се отчупи от тялото и падна на снега, а шалчето се понесе във въздуха и покри измръзналото птиче.

– Ето, мъниче – каза той – сгуши се в шалчето, свии се в него да ти е топличко, ще изкараш нощта, а утре моята приятелка ще дойде. Тя е много добро дете. Само трябва да издържиш тази нощ, моля те, бъди силно!

– О, благодаря, благодаря! – отвърна птичето. То се размърда в шалчето, сгуши се на топло и заспа. А снежният човек остана да бди над него цяла нощ…

На сутринта, когато лъчите на слънцето отново достигнаха побелялата земя, малки познати стъпки се появиха по снега. Първото дете, което отиде на поляната беше момиченцето. То бързаше, за да види своя приятел. Тичаше с усмивка на лицето, но изведнъж се спря учудена.

– Снежко, какво е станало? – попита то – Защо едната ти ръка я няма, защо шалчето ми е на земята?

Снежният човек чу познатото детско гласче и отвори очи. Беше заспал неусетно през нощта, когато снежинките го галеха. Беше заспал и сънуваше чуден сън – сънуваше, че тича. Отвори очите си щастлив.

– Здравей, приятелко! Вчера, когато ти си тръгна, едно мокро птиче падна в снега до мен, беше си наранило крилцето и … – Снежкото разказа на момиченцето всичко каквото се бе случило, а то едва не се просълзи от историята му. Детето повдигна внимателно шалчето, а под него се подаде една малка, рошава сънена главичка, която погледна учудено.

– Пив, пив, пив – издаде звук птичето.

– Живо е, живо е! – подскочи от радост детето.

– Живо е, живо е! – извика и снежния човек – Много се радвам, че успя, малки приятелю, сега всичко ще бъде наред.

– Ще го занеса в къщи и ще го излекувам! Но първо трябва да направя нещо друго! – момичето взе голяма топка сняг и поправи ръчичката на снежния човек.

– О, благодаря ти, приятелко! Ще ми кажеш ли дали разбра как мога да получа човешко сърце?

– Да получиш ли? Та ти вече имаш такова! – каза момичето – В една приказка пишеше, че хората с най-големите сърца правели само добрини, а тази нощ ти направи една голяма добрина – спаси едно птиче от студа. Сега вече, скъпи приятелю, ще можеш и да тичаш.

– Аз вече тичах! – побърза да се похвали щастлив Снежкото – Aз тичах в съня си!

Детето се зарадва и изпя една песен, а врабчето изпод шалчето започна да приглася.

Постояха още малко така тримата приятели на снега, после детето занесе малкото врабче в дома си, където започна да го лекува. Всеки ден момиченцето с розовото шалче отиваше при снежкото и му разказваше как е птичето, а после се събираха и другите деца и всички весело си играеха.

Последният ден от зимата, когато вече нямаше сняг, и Снежко се беше наполовина разтопил, детето занесе птичето вече излекувано. Тримата се сбогуваха като приятели, а после се разделиха. Птичето се издигна във въздуха, снежкото се стопи в земята, а детето се прибра в къщи, където скришом, да не я види никой, пророни няколко сълзи.

Но приказката не свършва така!

Всяка зима момичето се срещаше отново със снежния човек и след като се наиграеха, после дълго време разговаряха как ще направят света по-добър и как ще го превърнат в място, на което съществуват чудесата. А птичето, което ги слушаше от клончето на дървото, после с радост и песен разнасяше мечтите им из цялата земя!

 

 

Петя Райчева и Валерия Вълканова (5 годинки)