Чудото

Print

Ема Донахю е ирландска писателка, позната на българския читател с романа си „Стая”, който е емблематичен за творчеството й и аз лично много харесах. Не мога да не спомена, че за филмовата екранизация на „Стая”( на която Ема Донахю си е сценарист) през 2016 година Бри Ларсън взе Оскар за най-добра женска роля.

„Чудото” е нейната нова книга – психологическа история, в която както може да се предположи от заглавието е, че вероятно става въпрос за някакъв феномен. Като тема пред нас застава един много сериозен сюжет, който може да повлияе на представите ни за набожността и вярата, за наивността и заблудите, които понякога определят стойността на човешкия живот. Всъщност ни кара да се запитаме, кое е онова нещо, което контролира силата на волята и може ли изобщо да бъде спряно?

„Чудото” е тъмна и мистична приказка за едно единайсетгодишно момиче, което отказва да се храни. Въпросът обаче е защо?

Действието се развива в средата на XIX век в мрачно селце в провинциална Ирландия, в което медицинската сестра Либ Райд е изпратена да наблюдава малко момиче, което по незнайни причини е отказало да се храни и от четири месеца е поемало само по лъжичка вода на ден. Работата на Либ е да следи здравословното състояние на детето, без да взима отношение върху причините, довели до отказа от храна. Но може ли човек да стои равнодушен към нещо, което е в разрез с природните закони или да не се запита как човешко същество стояло без храна в продължение на 4 месеца е още живо. Пред нея застава въпросът дали това не е някаква измама, чрез която родителите искат да бъдат забелязани от обществото или наистина става въпрос за някакво чудо, което ще е началото на нов етап от човешката еволюция. Въпреки, че Либ Райт безусловно вярва в първото и се заема на всяка цена да го докаже, сблъсъкът с мрачната обстановка, в която попада, странните и мълчаливи родители на детето, потискащото обкръжение, всичко това все повече започва да я обърква. Ана е дружелюбно дете, но е силно вярваща. Моли се всеки ден по няколко пъти, изповядва се пред местния свещеник и твърди, че се храни с „манна небесна”. По всичко личи, че има нещо, което не е наред с цялата ситуация. Либ бързо се привързва към малката Ана, която постепенно започва да споделя много тайни от живота си, травми, вярвания и заблуди. Откроява се едно по детски чисто, но подлъгано отношение към света, който съвсем не е приказката, която трябва да бъде.

Книгата определено ангажира и предизвиква разсъждения относно някои аспекти на човешкото поведение и отражението им върху живота като цяло. Човек няма как да остане безразличен към историята, още повече защото е замесено дете. Темата е твърде сериозна, много истинно е предадена за времето, в което се развива действието. Силно е застъпена темата за набожността и влиянието й върху убежденията на човек.  На моменти се усеща едно готическо напрежение, което си има своите елементи на ужас. Историята завършва много изненадващо и придава ярък контраст на целия разказ. Неочакваната развръзка е едно от основните неща, които винаги впечатляват читателите, понеже в природата ни е да правим догадки. Затова „Чудото” на Ема Донахю може да се приеме и като предизвикателство. Прочетете я!

Издателство Милениум, 2017г

Advertisements

СТЪЛБАТА НАД ВЕТРОВЕТЕ

stalbata_na_vetrovete_hrm

Любовта е по-силна от всяка магия…

Отдавна не ми се беше случвало да попадна на книга, която крие своите магически нюанси някъде по мистериозните пътища на историята, която разказва. Ето защо останах някак очарована от тази книга, която още със самото си заглавие „Стълбата над ветровете” те довежда до мисълта, че по страниците й ще откриеш нещо вълшебно. И това е точно така…

Още в началото се запознаваме със странните и чудати членове на семейство Конингсби – строгият Лотеър Конингсби, децата му Ралф и Нанси, и леля им Сибил, която е вечно усмихната, добра и никога за нищо на се сърди. Мистерията около това семейство още повече се задълбочава, когато получават подарък от стар приятел – тесте карти Таро, които, както вероятно подозирате, крият някаква древна магическа тайна. Когато семейството приема предложението на потайния годеник на Нанси – Хенри – да празнуват Коледа заедно с неговия дядо, приключението вече е набрало нужната скорост и започва спонтанно. Може би е добре да отбележа, че Хенри е от цигански произход и неговия род (в това число и дядо му, който притежава странни танцуващи фигури, и старата му леля, която прилича на вещица) е много свързан с легендите и преданията за картите таро. А и намеренията на Хенри изобщо не са толкова добронамерени. И точно на Коледа, в навечерието на Рождество Христово, се случва нещо, което естествено няма да ви кажа, защото вече достатъчно издадох.

Повествованието отчасти граничи с ориенталска приказка и фентъзи разказ. Смесват се няколко митологии с цигански предания и поверия. Думите са така поставени една до друга, че заедно прочетени излъчват вълшебство. Искам да обърна особено внимание на главите „Сибил”, „Нанси” и „Джоана”, в които действието е по-скоро като съновидение от магията и е допълнено с много красиви разсъждения за природата на доброто и злото.

Много лека и приятна за мисълта книга, особено ако сте настроени за фантастични сюжети. Единствената ми забележка е прекалено малкият шрифт, който от време на време изморява очите, но когато се навлезе в историята това почти губи значението си.

И така прекрасна и вълшебна история. Препоръчвам ви!

Издателство Унискорп 2015г.

КУТИЯ ЗА ПТИЦИ

1c02f534b91e214e6152244f7e48f8ea

Започвам доста различно…

Видях книгата първо в интернет, като предстояща. Плени ме корицата. Обичам да се взирам в красиви корици и да гадая за историята зад тях, без да съм прочела нито думичка. Няма да я описвам, всички я виждате! Знам, че е тъпо да гадаеш за историята по корицата, но при мен е просто навик. Не ви ли се иска да извикате: За какво става въпрос в тази книга???… Аз го направих… После всичко се случи по обичайния начин. Книгата се разпространи по книжарниците и край на догадките.

„Кутия за птици” е дебютната книга на Джош Малерман. Аз мога само да се възхищавам на такива дебюти. Историята е твърде внушителна за да бъде преразказана. Нещо се случва изведнъж. Животът се променя из основи. Хората виждат нещо и губят разсъдъка си. Какво виждат? – никой на знае. Който иска да оцелее трябва да живее със затворени очи…може би завинаги. Хората измират, светът полудява. Как ви звучи? Млада жена е затворена с двете си деца в една къща в продължение на 4 години. Обучава ги да не разчитат на очите си, да не ги отварят, а само да чуват какво се случва около тях. Децата никога не са виждали света извън къщата, излизат само с превръзки на очите. Но идва момент, в който трябва да рискуват и да търсят спасение. Трябва да се качат на лодката и да тръгнат по реката…

В историята се редуват настояще и минало. Началото е в настоящето –  Малори и двете й деца, нейните сурови инструкции и тяхното послушание. После разказът се връща в миналото – как започва всичко, къде започва, а защо започва – никой не знае. По-голямата част от историята се развива в къщата при съквартирантите, които се опитват да оцелеят заедно. Успяват ли? Тази затворена къща за хора,  като кутия за птици, е единственият до момента безопасен свят.

По-голяма част от действието се случва във вътрешното съзнание, във вътрешния свят на героя, в мислите. Изреченията са кратки и обсебващи. Създава се едно напрежение като халюцинация. Все едно нищо не се случва наистина – хората се залъгват, думите са просто внушение! Как се разказва внушение? Признавам си, най-любимите ми герои от историята са децата. Същества, обучени от майка си да оцеляват в този свят без очи, без да се изкушават да поглеждат навън. Те нямат имена, те са Момче и Момиче. Изключително силни и като образи: „Същества, способни да ЧУЯТ УСМИВКА.”…изумително…

А какво да кажа за ефекта върху читателя? В случая – за ефекта върху мен. Странно е как дадена история въздейства върху различни човешки съзнания. Различни читатели – различни мнения. В това се крие и хармонията и баланса. Не сме еднакви хора, различни сме. Може би литературата действа на принципа на лекарствата. Определен антибиотик ще излекува един, на друг няма да повлияе, при трети може да се получат странични ефекти. Така и дадена книга се възприема различно от хората. Лично при мен „Кутия за птици” ми въздейства на принципа на внушението. Докато четях имах чувството, че халюцинирам. В главата на героинята съм, усещам емоциите й, тревогите й, предразсъдъците. Не знам какво има извън нейните мисли, какво наистина се страхува да НЕ види, но много искам да разбера, влудяващо много искам да разбера и да стигна до края. Е, стигнах или може би си внуших, че стигнах. Любопитството да разкриеш неизвестното се изправя срещу факта, че неизвестното си остава неизвестно. Затворих последната страница, а после затворих очите си. Мислено се върнах в историята, в лодката при Малори и децата, при техните тревоги и усещания, в къщата при съквартирантите, при техният ужас. Ами не, не си внушавах, завърших я, преминах през нея като през халюцинация. След няколко минути отворих очи…и ВИДЯХ… Видях книгата пред мен със заглавие „Кутия за птици”… не полудях! Всъщност нищо подобно не може да се случи, но имаше ефект, страхотен ефект…като усещане… Затова ви я препоръчвам!

Още мнения: Книголания, Аз чета и още други в Deja Book.

КОНСПИРАЦИЯТА ХАЗАРА

KHAZARA

Светът, в който живеем е конспирация. Поставя множество въпроси, на които понякога е невъзможно да си отговорим. Нима всичко започва от историята? – дълбоко пазени тайни, политически интриги, изкривени религиозни възгледи, болни амбиции… самият ни живот е конспирация, действителността ни също. Но има въпроси, които веднъж попаднали в точното съзнание и провокирали правилната личност, техният отговор може да се превърне в литературен феномен. И аз имам доказателство за това.

„Изчезват ли народите просто така – като ненужна кал, отмита от капризите на времето?” Този въпрос историята е скрила в себе си, като в кристална сфера с лъжливо отражение по повърхностите, която може да те заблуди за действителността отвътре. Но важното е колко дълбоко можеш да погледнеш на нещата.

„Конспирацията Хазара” е третата книга на Димитър Герганов. Познавам творчеството му от историческото фентъзи „В сянката на боговете”, където митология и история се преплитат в един вълнуващ разказ за предизвикателствата, пред които се изправят древните траки и техните богове. Новата му книга разглежда друга – също толкова интересна и мистериозна нация, която просъществува за кратко като могъща империя, но изведнъж изчезва по необясними причини.  „Конспирацията Хазара” е книга, която раздробява на парчета познатата ни и непозната история за древните хазари, свързва мистерии от миналото с нашето съвремие и представя на читателя един пълен с напрежение исторически трилър. Трудно е да се направи резюме на тази история, твърде всепоглъщаща е, всестранна, сложно структурирана, изпълнена с много детайли и интересни явления от няколко действителности, затова трябва да бъде прочетена. Аз мога само накратко да маркирам някои от нещата в сюжета. Историкът  Макс Гарбин започва проучване по въпроса за изчезването на древните хазари, но в следствие на това жена му е убита, а той заставан да бяга. В стремежа си да достигне до истината и да разбере чии интереси е засегнал, той се изправя пред неподозирани препятствия и разкрива мистерии, за които не е подозирал. Около него се формира кръг от хора, които по една или друга причина го искат жив или мъртъв – нацистът Зиги Кирхнер, агентката на МОСАД – Абигейл Алмалех, журналистката Клеър и др. Тази ожесточена и пълна с напрежение художествена действителност ни запраща към едни изкривени вярвания, несинхронизирани интереси между окултен нацистки орден, евреи, свързани с жезъла на Мойсеи, мистерията около мечът на Ашина, тайни служби и могъщи сили. Трите религии – Юдаизъм, Християнство и Ислям се противопоставят една на друга, на човешката същност и божествената природа…

Понякога е трудно да облечеш в думи чувствата и емоциите от една интригуваща история. Това не влияе от времето, което си й отделил, нито от настроението, в което си, а от начина, по който тя отваря съзнанието ти за нещата, които искаш или не искаш да научиш.

„Конспирацията Хазара” е исторически трилър и аз не съм срещала друга подобна книга писана от български автор, нито като идея, нито като замисъл, нито като структура и изпълнение…което я прави уникална.

Препоръчван книгата на всички читатели, защото тя ще ви приеме топло и ще ви приюти в своя мистериозен свят. А относно въпросът – „Изчезват ли народите просто така?” – отговорът е между страниците…

Още за книгата в kapana.bg, agroplovdiv.bg, diaskop-comics.com.

Лисицата

189997z

Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие…

Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание…самосъпреживява се… мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.

Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.

В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта…

Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.

Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни… Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата  разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл…на човешкия живот…

Дълбоко ви я препоръчвам!

Може да прочетете други ревюта за книгата в Аз чета и Goodreads.