Луди разкази

     Луди разкази

Луди разкази

„Луди разкази” е третата издадена книга на Добромир Славчев. След двете му поетични бижута „Инфлация на чувствата” и „Храна за върколаци”, „Луди разкази” гръмко ни представя едни житейски и увлекателни истории, поднесени под формата на късия разказ.

Дълго заглеждах това красиво издание с провокираща корица. Дълго разглеждах и изумителните илюстрации отвътре – разположени между редовете на отделните истории, но без думите, за които са създадени, не биха могли да бъдат разгадани. Затова, когато разтворих страниците и се потопих в разказите, разбрах, че думите рисуват всичко, което можеш да видиш и загатват за онова, което не можеш.

Още с първия разказ „Фобия” пред читателя се разкрива свят, който не толкова граничи с художествената измислица, колкото с живото – реалното измерение на нашето съществуване…действителността. А тя за героите е такава – налудничава, пъстра, тежка и болезнена, смела и предизвикателна и на моменти много хумористична. Погледът е насочен към живота в българското село, в един не много далечен за нас период, но има и няколко съвременни разказа в книгата. Героите са толкова истински – говорят, разказват, а читателя леко се усмихва отстрани или проронва сълза, изправен пред неизбежността на странната ситуация разлистила се пред очите му. Героите симпатизират още с имената и прякорите си – Станчо Лютата, Китьо Тока, Джамал, Ричо-Белия хляб, Пенчо Котката и др. Някои от историите са чиста доза хумор, други са по-сериозни и ни карат да се замислим за света около нас, в трети има тъга и едно иронично обръщане към фразата „Светът е оцелял, защото се е смял.”

Докато четях разказите, в мен все повече се надигаше чувството, че това не са просто измислени и претворени чрез художествената форма истории, а са истински – дълго време наблюдавани, осмисляни и после разказани.  И това чувство се потвърди.

След като прочетох и последния разказ, затворих книгата, после пак я отворих и някак си се върнах към моето детство, към моите години на село – към случките, които са ме разсмивали, впечатлявали и тези, които са ме научили да пораствам.

Ще си позволя да цитирам любимите си разкази в книгата – „Фобия”, „Рита Павоне”, „Коминочистачът”, „Джамал старият гъбар”, „Корени”, „Галка”, „Рак”, „Бомба”, „Пис, пис, Герчо”…

Преди малко повече от седмица имах удоволствието да се запозная лично с автора Добромир Славчев на представянето на „Луди разкази” в Пловдив в Книжарница Кафе-клуб Сиела. На срещата гостуваха и художникът на илюстрациите Николай Богдев, и артистът Вели Чаушев, както и пловдивският писател Стефан Бонев. И това ще си остане едно незабравимо представяне за мен.

Препоръчвам книгата на всички читатели, защото няма как да усетим нещо хубаво ако лично не го вкусим, прочетем и преживеем…

Advertisements

Летящ акордеон

190595z

Понеделник сутрин – първият от новата година. Не знам какво значение има това, не знам дори защо го споменавам, но и началото трябва да има начало. И трябва да се започне от някъде. Навън е студено, макар, че има слънце. Слънцето хапе, но го има. Пръстите ми са сплетени и не помръдват, топли са в гънките и студени по връхчетата. Вероятно чакат мисълта. Не знам дали винаги е така, когато ми предстои нещо. Мисълта е още в онзи миг, макар, че той свърши преди малко – след последния разказ, след последната страница, но книгата е все още разтворена. Обичам да се връщам към мига, макар че от него ме делят „няколко минути” и хиляди послания. Но „всичко е недоказуемо”. А колкото и да е дълго началото на началото, все пак те отвежда до същността.

„Летящ акордеон” е сборник с разкази – третата издадена книга на Ина Иванова. След красивата проза в „Името на неделята” и романа „Кар танеси”, който за съжаление е само в електронен формат, но не мога да не го спомена и да му отдам нужната чест, разказите от „Летящ акордеон”  надскочиха очакванията ми.

Ина Иванова разказва дълбоко и проникновено. Разказите й са като пламък. Започва с няколко думи – първите думи, разпалва ги като искрици, обгаря ги до огнено червено и накрая ги превръща във феникс, който се понася плавно и чувствено по ръцете, очите, душата, умът и всички сетивни органи на четящия. Ина Иванова е автор, който обръща особено дълбоко внимание на умението до съвършенство да побере в малките думи – големите мигове, да ги превърне в прозрение, и в болка, и в щастие, да ги изпълни с мелодия, да ги усети като поезия и най-накрая да ги разкаже като истина. А читателят е податлив на художествени измами. Дори от любопитство да отворим книгата, колкото и да сме сигурни, че любопитството не е по-силно от страха да се докоснем до нещо истинско, „има дни, в които го побеждава”.

Прочетох разказите на един дъх, в един миг, с огромно удоволствие и няколко блестящи сълзички, но то просто не може без тях. Не мога да посоча любимите си разкази, посочвам цялата книга, всички са ми любими. Това са кратки истории от мигове, които те карат да се връщаш към тях, да ги препрочиташ и осмисляш, докато думите не заслепят сетивата. А после можеш да се върнеш в живота и да го съпоставиш с онези „истории, които са като разказ. Имат начало и край. Но смисълът им е някъде в бъдещето.”

За мен беше красив миг, споделен с думи и усещане. И не е нужно да оставям книгата разтворена като знак, че го е имало, той просто си остана. В стаята, в света ми, завинаги…

Дълбоко ви препоръчвам…

Друго мнение в Goodreads

Цветът на доброто

„Цветът на доброто” е сборник с разкази – дебютната книга на Светослав Дончев, в която на 173 страници са побрани 14 разказа. На задната корица, авторът е сложил една мисъл на Ги дьо Мопасан : „Пиши, без да поучаваш и да се натрапваш. Отдръпни се, наблюдавай, разкажи история и ако тя си заслужава, ще се превърне в разказ.” Вероятно Светослав Дончев си е поставил за цел да спазва съвета на класическия майстор на перото. Не знам дали това е така, но мога да кажа като читател, че във всяка разказана история, във всяка изплакана мъка на героите, във всяка трудна ситуация пред, която се изправят и във всяка дума, това е съвършено спазено.
В центъра на разказите стои малкият човек в големия свят – в недоимъка, в беднотата, в нещастието и мъката, но всичко това е посрещнато с една велика надежда и доброта, която не напуска сърцата на героите. А те са там, те са това – малките хора, бедните селяни, прекършени от живота старци, нещастни мъже и жени, които прикриват мъката си и приемат съдбата каквато е, невинни деца, които порастват с болката на своите родители. Героите в разказите са истински хора, независимо дали имат прототипи или са създадени чрез художествена измислица, те живеят по страниците така, както ние живеем в реалността, а светът е толкова еднакъв, така умело нарисуван, че на няколко пъти се питах „ Думи ли виждам пред себе си или всичко е истина?”
Такива са персонажите – чисти хора, бедни хора – готвачката Варя, селянинът Михал, старецът Жеко и старицата Мина, майката и дъщерята, бащата който танцува под фенерите и др., но всички те очакват чудото, пазят надеждата си и вярват, че животът им не е минал напразно, че очакваният миг ще дойде, ще се случи… Единственият по заможен герой е хубавецът Алекси, в първия разказ „Изневяра”, но в историята фокусът по-скоро е върху неговата скромна, невзрачна жена, която се бори за вниманието на съпруга си.
Ще си позволя да посоча някои от разказите, които ме разтърсиха – „Майка и дъщеря”, „Случки под фенера”, „Господ подарява”, „Всичко е надежда”, „Мъжката половина”, „В очакване на Михал”, „Пропилян ли е животът”.
„Цветът на доброто” е книга, в която са събрани 14 дълбоки и красиво написани истории. Аз нищо повече не мога да кажа, прочетете ги и ще разберете защо. Но се радвам, че открих още един български автор, който спечели вниманието ми и пише без да поучава и да се натрапва, наблюдава и разказва история, а тя се превръща в разказ, защото си заслужава…

Потапяне в магията на „Айсберг в пустинята“, „Името на неделята“ и „12“

DSC_0904

Пловдив е град, в който се събират изкуствата и някак спонтанно си взаимодействат! Ако ме попитате защо, ще ви отговоря, защото „такава му е магията”…

Вървя бавно по центъра, свивам по тесните улички, които ще отведат мислите ми към едно от тепетата. Земята е все още мокра от среднощния дъжд, който се изсипа безмилостно, прогони уличните котки, но доведе много охлюви. Вървя бавно, внимавам да не настъпя някоя крехка черупка, защото ще ми остане в обувките и после кракът ще ме боли, а с него и сърцето. Пресичам улицата, поглеждам нагоре… гледа ме паметникът Альоша. Странно е, винаги съм го възприемала като една статична картина – твърда и студена, просто като част от този град, като спомен от детството, като нещо, което вижда всичко от високо, но не може да се движи, да говори, а само си разменя поглед с птиците. Трябва да го видя по-отблизо и тогава се появява онзи вътрешен глас от книгата, който ми казва „Ботушите му са пълни с дъжд, шапката – с врабчета”…

„Айсберг в пустинята” на Елеонора Пенева е малка книга с 21 къси разказа, но когато човек остане насаме с тях има чувството, че чете стихове в проза. Повечето от разказите са монолог, чува се женски глас, който не само говори, той внушава. Историите отразяват ежедневието – онова злободневното, действителното, както и другото – мечтаното ежедневие, което понякога се появява в главите ни под формата на размисли за живота, за онези малки неща, които ни се случват. А думите подаряват вълшебство, понякога го правят иронично и парадоксално, но достатъчно метафорично и оригинално за да хвърлят читателя в размисли, да го засмеят, да го заплачат, да го шамаросат по онази част на бузата, където най-силно боли за да приеме действителността, а после да го погалят по най-меката част на косата, за да почувстват красотата й. И го правят толкова простичко и оригинално – „тревата е зелена, розата – червена…небето е синьо, а слънцето жълто и топло на пипане”. И всеки би усетил това, ако прочете разказите „Груб строеж”, „Откачена жена”, „Произшествие без заглавие”, „Писмо до теб и дядо Коледа”, „Стъпки по небето”, „Шапка с врабчета”, „Маргинал”…..

Лично аз се почувствах така, когато прочетох разказите – объркано, но вълшебно, с малко тъга под клепачите, но с лека усмивка между устните. Запитах се защо, но си отговорих – защото…такава й е магията на книгата.

А магията продължава и аз се разтварям в нея, сънувам я и не мога да я извадя от сънищата чак до началото на новия ден…

А новият ден е неделя – почивният! Чаша топло кафе и 6 пръста усмивка – по 3 от двете страни на лицето. Началото започва тихо, мигът е ден изпълнен с думи. Забравям името си, защото търся нечие друго. Чета на глас, но чувам гласа на Ина Иванова. И никога преди да не бях чувала този глас на живо пак щях да го разпозная сред множеството, защото в него сякаш е събрана цялата нежност на света. Чак сега виждам, че пия кафето си в червена квадратна чаша – от онези рекламните на Нескафе, дето ги дават с кутия от 250 грама. На нея пише „За една страхотна сутрин”. Отпивам и преглъщам…бавно. Искам да задържа мига, защото сутрините свършват бързо, а името на неделята е „неспокойствие”…

„Името на неделята” на Ина Иванова е сборник с 24 разказа. Написани са красиво, нежно и непретенциозно. Когато ги чете, човек има чувството, че чува славей да пее. Всеки разказ разказва история, която отразява вътрешните чувства на героите и това, което ги заобикаля, това, което им се случва е огледалото на техните емоции. Ина Иванова взима малките неща – миговете – облича ги в нежност, пречупва ги метафорично, отгатва миналото им, придава им плътност… и ги превръща в история – красива история – „Два слоя изолирбанд”, „Прости правила за препрочитане на писмо”, „Чертички”, „Оразмеряване на тишината”, „Разкажи ми”, „Изкуството на мълчанието”, „Червени квадратни чаши”, „Десет дни юли”…

В края на всеки разказ се затваря една вратичка, но се отваря друга – там в съзнанието на читателя, който въздъхва с онази въздишка, която се появява след нещо хубаво, след една хубава история. Не знам, но при книгите е почти същото като при хората. Човек толкова дълго се опитва да изтръгне от себе си внушеното от прочетеното, че накрая успява. И чак тогава се открива наистина. А после се пита как с няколко красиви думи, мелодични и истински, „може да се разкаже нещо толкова кратко и дълго като живота”.

Книгата на Ина Иванова ме накара да прелитам между спокойствието и неспокойствието на миговете, превърнати в история, между личните чужди драми и моята собствена, без да мисля за понеделника, „в който абсолютът” ще ме зашлеви и светът ми ще бъде с една неделя по-голям…

Неделята беше последната от Август, а годината започна през Март, свърши Декември и разбърка месеците. Ето как се срещнах с числото 12.

„12” е дебютната книга на Силвия Димитрова с 12 разказа, назована на броя на месеците в годината. Прочетох всеки разказ по два пъти, за да проследя историята, която иска да ми разкаже и да слушам музиката, която идва от думите – красива, нежна…изящна…

Някои истории ме зашеметиха – „Осем”(Януари), „Къщата”(Април), ”Виктория”(Август), „Закотвяне”(Юли), „Думите”(Февруари), „Гарвани”(Май), „Парабола”(Септември)… Усещах себе си как минавам по редовете, стигам до последната дума, спирам се на точката след нея и чакам. Чакам онзи вътрешен глас да продължи да ми говори, да ми разказва, да ми внушава, да ме обърква… За мен тази проза е изгладена до съвършенство – тънка като стъкло – чупливо и тревожно, по чиято повърхност се плъзга отражението на смисъла. Сложих книгата с лице за да я гледам и си казах, че в началото на всеки месец ще прочитам разказа предназначен за него, за да може дните ми да започват с думи и истории, в които непрекъснато ще се търся, докато веднъж не мине това число 12 и годината започне отново… Така и направих и бих искала да споделя един от миговете…

1ви Август – месецът на разказа „Виктория”. Страхотна отпуска. Намирам се някъде из българското черноморие (подробностите не са важни). Мигът ме хваща на плажа. Рано е още, водата не е за влизане, трябват й повече слънчеви лъчи. Чадърите започват да прииждат като гъби. Детето ми си играе на пясъка до водата, опитва се да направи заливът на остров Мако. Спокойна съм. Разтварям книгата. „Бях забравила това усещане от детството – да гледаш света, легнал под клоните на стария ясен.” Усмихвам се леко и си представям трапчинката, която никога не съм имала. Бях забравила това усещане да стоиш на плажа с книга в ръка, чиито страници бърза да разгърне вятърът, а  шумът на вълните да служи като саундтрак на историята.

„ – Мамо, защо се криеш? Знаеш ли как ме изплаши?” – Сепвам се, вдигам поглед, рязко. Детето ми все още е на пясъка и все още се мъчи да направи онзи „залив”. Баща му е до него и го наблюдава. Спокойна съм. Свеждам поглед отново и се скривам между редовете. Скривам се? Не.

„ – Не се крия. Просто слушам замята.”… морето се обажда.

Настръхвам и не мога да си обясня дали това е от лекия вятър или от думите, които са откраднали момента. Над чадърите прелитат ято чайки или може би са гларуси. Така и не се научих да ги различавам.

„ – Каква е тази птица, мамо? – кокори се до мен Виктория.”

„ –  Птица – отговарям.” … просто птици…

„ – Мислиш ли, Вики, че хората могат да летят?”…А можем ли наистина? Птиците са над главата ми и се носят към морето. Вярно, не приличат на хора, но ако хората повярваме още мъничко, може би ще заприличаме на птици… Оставям се на магията. Погледът ми минава по изреченията, после „пълзи по пътеката, изкачва контурите на храстите с цветя, насочва се към ясена… и замръзва. Горе просветва кичур червена коса.” Червена като червеното от страни на слънцето, което се вижда в хоризонта. В съзнанието ми още стои онова нещо…магията…на думите…и не иска да си тръгне или аз не искам да я пусна. Над морето продължават да кръжат онези чайки или гларуси. Мигът е пълен с криле – крила от вълни, крила от чадъри, криле на гларуси – толкова са много, че ми влизат в очите, запълват ме, но аз не ги виждам, защото в съзнанието ми са само онези…криле, направени „от амбалажната хартия в коридора”…

 

Пустинята на думите е необхватна и гореща, има Айсберг някъде там, можем да го открием, но само в неделя – онази, на която знаем името, а ще го узнаем след като преминем през 12 месеца себеоткриване и чак тогава започнем отначало…

 

 

Танго за Луцифер

187668z

Срещата ми с разказите на Нели Лишковска беше внезапна, непринудена, случайна… всъщност първото нещо, с което се срещнах беше Капката „Онази – Първата – в изначалната супа, където завря Бъдещето. Излишната Капка, която препълни съда при Сътворението и обърка намеренията на нищо неподозиращия Хаос.” Това е началото на първия разказ „Crede mihi”, който е като пролог или въведение и ме въведе към свят, който остави дълбоки следи в дербите на проникновеното ми съзнание. Питам се, живи хора от плът и кръв ли са тези автори, които с няколко странички, без усилие са способни да ти влязът под кожата? Ами трудно е, когато толкова много си свързан с литературата и на пук на всичко външно, което се случва, на теб ти се чете, просто ти се чете и четенето се превръща в начин на живот. Но когато се сблъскаш с четива, които са способни да те разтърсят и когато това са произведения на човек, който живее и твори на територията на твоята родина е красиво…толкова близко и в същото време толкова далечно ти се струва, защото изкуството…изкуството…

„Танго за Луцифер” е сборник с разкази, обединени в 3 раздела – „Екстра”, „Ординарни” и „Истории”. Историите са толкова различни една от друга като внушение, но в същността си са толкова близки до естеството на онова, което наричаме „живот” или просто живеене. Героите са живи и още с първите думи имаш чувството, че си ги познавал винаги и сега само се е отворила вратичката на онази тънкост, наречена „изграждане на образ”. Някои от разказите имат свръхестествени елементи, но на преден план винаги излиза малкото, човешкото, земното, което в ежедневието си сме свикнали да подминаваме. Има го онзи лек хумористичен привкус, но и достатъчно от тъжното и след края на всяка история в съзнанието изплуват въпроси и те оставят да се луташ във всички възможни отговори и да търсиш себе си. Наистина човек може не само да се потопи в тези разкази, но и да се разтвори в тях…

Ще си позволя да спомена онези, които още са живи във съзнанието ми и ще бъдат още дълго време – „Отговорен”, „Голямата баница”, „Nota bene”, „Едно око на плажа”, „Шехерезада”, „Бачо Начо”, „Мона Лиза”, „Танго за Луцифер”, „Интервю за работа”, „Лов на звезди”.

И ако „Невидимите приказки на живота могат да бъдат разказани само веднъж”, то истинските човешки истории – онези малки вселени, нарисувани с думи – остават за вечността, защото са миг от нашия живот…

Парти за разглезени самотници

184798z

Странно е колко различен може да изглежда светът през очите на животните. Досега не се бях замисляла какво означаваме ние хората за другите същества, обитаващи нашата планета. В двора на кооперацията, в която живея има котка с четири малки котенца, които са на около месец. Обичам, когато минавам покрай тях да ги наблюдавам как се боричкат едно с друго, как скачат, как си гонят опашките или някое политащо от вятъра листо и им се радвам, защото са смешни и малки и милички, също като нашите деца. Но в същото време тайничко им завиждам, защото в детството животът е игра и нищо повече. А майка им все така горда седи до тях и винаги ме посреща или изпраща с едно „Мяу” и може би някакво очакване. Много ми е интересно как изглеждам аз през нейните котешки очи и какви мисли й се въртят в главата, когато ме види. Далеч съм от мисълта, че е нещо от рода на „Ето я жената великан, дали ще ми даде нещо за ядене?”, не защото сме приятели и аз винаги се отнасям с уважение и любов към нея и децата й. По скоро съм склонна да приема нещо от рода на „ Ето я тази странна жена, която винаги, когато ме види ме поздравява със: Здравей мамо Маца, как са твоите герои днес? Сега ще ти донеса нещо за ядене!” Да, това бих го приела, защото е достатъчно уважително за една котка. Само, че аз толкова се привързах, че не мога да си представя, когато котетата пораснат и се разпръснат и вече няма да ги виждам. Не мога да си представя и нещо още по драматично – изобщо да не виждам кучета и котки по улиците и домашни любимци по домовете на хората. Ето подобни проблеми поставя книгата на Светлана Дичева – „Парти за разглезени самотници”.

Това е малък сборник с 15 разказа, от който се чуват гласовете на животните, но не на кои да е животни, а на последните останали живи екземпляри от изчезващите видове. Светът по страниците на тази книга е нарисуван от гледна точка на последните животни и е едно възможно бъдеще – напреднали в технологията, но осакатили природата, хората влагат много пари за да поддържат и върнат онова, което са загубили в своите необмислени свръх амбиции. Още първият разказ „Любовният танц на императорските орли” те хваща за гърлото и прави равносметка на една любов, която ще се търси и в отвъдното, ако има такова, равносметка на живота и смъртта. И с всеки следващ разказ те обзема мисълта за един възможен деградирал свят, в който човекът не е оценил навреме природата за да я запази. Всяка малка или голяма животинка изпитва чувства и обича също като нас и всеки разказ ни среща с душата и настроенията на последните животни, които виждат себеподобните си само на филми и кадри от камери. Много дълбоко приех тези разкази, а на някои си поплаках – „Снежинка”, „Игрите на Варвара”, „ Страх сред таралежова гора”, „Парадът на Цаво” и разказът за онази малка мишка, която е способна да оцени едно изкуство и се зарича да го отнесе със себе си – „Прощаване с Грейс”.

Историите са проникновени и дълбоки, на моменти те забавляват и те карат да се смееш, но завършват тъжно, защото такива проблеми завършват с тъжен край. И сега се замислям как ли би изглеждала една история, разказана от гледна точка на последния останал жив човек на земята!

„Парти за разглезени самотници” е книга, която ще препрочитам многократно, ще плача и ща се смея и ще се възхищавам на начина, по който са представени проблемите. За първи път срещам автор, който посяга към такава тематика за възрастни – пише за животните, а не за хората и го прави красиво, стилно и литературно.

Единственото нещо, за което ще се моля, докато препрочитам разказите е един ден в бъдещето тази книга да не се превърне  в истина…

 

Едно прекрасно ревю за книгата в Книжен Петър