Разговори с моята котка

razgovori_s_moyata_kotka-project

„Защото към щастието има много пътища, но котките знаят най-прекия.“…Книгите също…

Досега не бях запозната с творчеството и личността на Едуардо Хауреги, но съм изключително щастлива, че го направих. Не съм чела „Йога по сицилиански”, но може би тя ще е една от първите книги, които ще прочета през новата година.

„Разговори с моята котка” не блести с особени литературни стойности, но е очарователна с мъдростите, които човек може да открие в нея и да черпи вдъхновение. Това е книга, която предвещава и подарява щастие, като наръчник, предаден в художествена форма чрез историята на една жена и нейната котка – разказ, в чиито страници е разпръсната мъдростта и тайната на съществуването.

Историята на Сара Леон не е по-различна от моята история, нито от вашата. Всеки от нас в определен момент може да попадне в обстоятелства, които да го доведат до нещастие и депресия. Това се случва постоянно в живота и в последно време все повече и повече. Но въпросът е как ще продължим след това? Не винаги се оказваме достатъчно силни за да се справим сами, затова често съдбата ни изпраща някой, който да ни помогне. Точно това се случва и със Сара, когато е на предела на разочарованието. Неуспехите и напрежението в работата, липсата на отношение, любов и честност от страна на годеника й, финансовите проблеми на семейството – всичко това са съставки на нещастието и в един момент започват да й се отразяват и здравословно. Точно тогава се появява Сибила – мъдра и красива абисинска котка, която притежава умението да говори. Малко по малко тя помага на Сара да разбере света, който я заобикаля и причините, довели я до това състояние. Научава я да прощава, да обича себе си, да обръща внимание на дребните, но ценни неща, които до скоро Сара дори не е забелязвала. Всеки ден по малко й показва различни техники на йога, медитация, начини на хранене и начин на живот, а това вече са съставки на щастието. С мъдростта и спокойствието на древен духовен учител и инстинктите на животно, тази загадъчна котка, която говори и го прави напълно естествено в съзнанието на Сара, й показва какво е да бъдеш част от природата и защо трябва да стигнеш до състояние: „да наблюдаваш себе си как наблюдава света”. Сибила разгръща пред Сара въпросите, които са вълнували хората винаги – за прошката и защо ни е нужна, за смирението, за болката, за любовта, за живота и смъртта:

„Във Вселената нищо не изчезва, както и не се появява. Каквото има – това е. Променя се само формата на съществуване.”

Може би не за всичко има отговори, но понякога осъзнаваме неща, които не можем да обясним с думи.

Сара, естествено се научава да бъде щастлива:

„Усещах, че най-после съм стигнала там, където трябваше да стигна. Не бе посока, цел или край. Бе завръщане на собствения ми път. Моят път.”   

Изумително е как тя се променя напълно, но по-впечатляващото е, че може би отчасти аз също. Дори не съм предполагала, че книга може да ми въздейства по такъв начин. Вярвам, че както в живота, така и в четенето трябва да има баланс. Човек трябва да разнообразява. Всяка книга носи различно послание и докосва по различен начин. И както казват хората, в което аз съм абсолютно сигурна, че ако човек трябва да прочете дадена история, тя рано или късно го открива. И тогава трябва да съдим за книгите по друг начин – не само дали са ни интересни и вълнуващи, а дали са способни да ни променят.

Накрая бях толкова улисана в тези думи, че докато се усетя вече четях „Благодарности” и точно там се срещнах с автора и неговите вдъхновители в лицето на Лао Дзъ, Ерих Фром, Тик Нят Хан, Махатма Ганди и други. А за самият Едуардо Хауреги научих, че изнася лекции по позитивна психология. Тогава си обясних защо книгата ми въздейства по този начин – това е мъдрост и философия, изучавана и практикувана години наред, а това е писател, на който мога да се доверя напълно.

Затворих последната страница с усмивка и впечатление, че стаята, в която стоя става все по-голяма. А какво ли ще стане, когато изляза навън? Сигурна съм, че това е и целта и посланието на тази книга. Може би занапред ще се опитам да се вслушвам все повече в съветите на Сибила, защото светът може да изглежда и по друг начин и животът може да бъде едно безкрайно вдъхновение, постижимо за всички…

ИК „Хермес“ 2017г.

Advertisements

ПРЕЛЕСТ

prelest2

Маргарет Мацантини е италианска писателка, родена в Дъблин, известна на българския читател с романите си „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”. И по трите й книги има силни филмови екранизации, режисирани от съпруга й Серджо Кастелито – известен италиански актьор и режисьор. „Прелест” е най-новият й роман, за който ще споделя впечатленията си.

За мен е нужно първо да отбележа, че Маргарет Мацантини е една от любимите ми съвременни писателки изобщо. Хората, които са прочели поне една нейна книга знаят защо. Но за тези, които досега са нямали близка среща с нейния литературен свят, може би е хубаво да се обоснова.

Маргарет Мацантини пише съвременни реалистични и често силно драматични човешки истории. Винаги в основата стои любовта – голямата, безумната и по-силна от всичко любов, но и пренебрегнатата, не докрай разбрана, съдбоносна и болезнена… Често обстоятелствата и времевото пространство, в което се разказва историята са тежки и сурови – войната в „Да дойдеш на света”. Но не това е, което прави историите толкова интересни и в частност любими. По важното за мен е начинът, по който се разказва историята, т.е. самото изпълнение. Интересно ми е как писателят измисля и дооформя дадената история в съзнанието си, как съживява персонажите и ги представя на читателя, как подрежда думите в пространството и създава действителност, и успява ли макар и невинаги с точност да внуши, че животът понякога може да бъде просто една неразбрана ситуация или погрешно тълкувана заблуда. Ето тук според мен е и ролята на метафорите. „Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора.”- казва Серджо Кастелито в едно интервю. Красиво казано, живота има нужда от метафори, иначе би бил прекалено конкретен. Метафорите в текстовете на Мацантини често обгръщат детайлите, персонажите, обстоятелствата, те са навсякъде, претворяват се в един толкова простичък на пръв поглед изказ. Героите са обикновени хора, чувствителни и раними, разголват се и в страданието, и в радостта, и читателят ги разглежда отвътре. Единственият начин да влезеш в мислите и чувствата на друг човек е чрез литературата. Психологизмът, с който работи писателката, детайлите, директността, правят образите толкова несъвършени, колкото в действителност са хората. Мацантини не щади думите, не щади  читателите. В един момент може да ти достави наслада, да те зарадва, в следващия може да те натъжи, да те разплаче, дори да те отврати. Затова след всяка нейна прочетена книга е нужно да мине малко време, преди да се започне друга. А сега за „Прелест” :

„Всеки живот има своя булевард, на който залязват светлините.”

„Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.”

„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.”

Това са произволни цитати, подбрани от произволно разгърнати страници. Може би извън контекста не означават нищо, но са красиви. „Прелест” е една горчива приказка за любовта, но този път различната любов – любовта между двама мъже. Историята проследява почти целия им живот, от деца до възрастни хора. От ранните детски години, първите трепети, първите докосвания и погледи, грозното осъзнаване, че не можеш да се бориш със себе си и в същото време отказът да се приеме действителността, признанието, отблъскването, заблудите за това какви сме ние хората. Две обикновени момчета, двама юноши преминават през трънливи пътища не само заради тяхната различност, но и заради взаимоотношенията в семейството и средата, в която порастват. Обстоятелствата понякога отварят рани, които дори възрастта не може да излекува. Зрялостта, която ги заставя да поемат отговорност в живота, ги принуждава да запазят в тайна своите чувства и това какви са всъщност. Така те съществуват самостоятелно, разделени между два големи града и водейки напълно различен начин на живот. Но там, където има съдбовна любов вратата не може да стои задълго затворена. Животът е устроен така, че съществуват различни видове любов – към съпрузи, към деца, към родители… и всички те са отговорности. Но човек не може дълго да се пренебрегва, трябва да обича и себе си. Гуидо и Константино се казват тези двама мъже, които се опитват да бъдат щастливи, въпреки правилата и нормите, които е поставило обществото. Може би една трагедия, която засяга само тях двамата ще ги раздели завинаги, а може би не. Трагедия, която или произлиза от факта, че обществото не приема тяхната различност или е въпрос на чиста случайност. Справедливо ли е да си жертва само защото си различен?

Отново един много човешки роман, който поставя на изпитание нашите хуманни ценности и разбирания. Роман за това какви сме ние хората. Разказът се води в мъжки род, първо лице, единствено число… Отново една литературна прелест…

Колибри 2017г.

ГОЛЕМИТЕ МАЛКИ ЛЪЖИ

golemite_malki_laji_hrm

Лъжем ли понякога или просто не казваме истината? Странно как в живота все пак съществуват ситуации, в които си мислим, че е правилно да изберем лъжата. Ситуации, породени от определени действия, от различни подсъзнателни емоции и психически състояния, и разбира се от всичко онова, което прави човешките взаимоотношения толкова сложни. Правим анализи на нашите грешки, но колко трудно е да се стремим да не ги повтаряме.

И за да подчертая като особеност на литературните си принципи, че книгата на Лиан Мориарти – „Големите малки лъжи” не е точно типът литература, който предпочитам, но в особените случай, като този например, понякога се радвам, че греша. Нямаше да посегна към нея нито задълбочено, нито повърхностно, ако случайно не бях попаднала на една от сериите на едноименния сериал със силен актьорски състав. От самата серия останах с неопределени впечатления, но тази среща с екрана не просто ме подтикна да разтворя страниците и да направя частично преглеждане на сюжета, а напротив, доста силно ме ангажира и съблазни да проследя историята много внимателно.

Отначало започва хаотично и неразбрано. Множество непознати гласове говорят или по-точно дават показания за вероятно убийство, или нещастен случай в навечерието на училищен маскен бал. Не става ясно все още кои са главните персонажи, кой е жертвата и заподозрените т.е. цялата обстановка си е пълна загадка. Постепенно обаче историята навлиза в една ретроспекция от събития и плавно всичко започва да придобива цвят.

Главната интрига се завърта около три жени, всяка белязана със своята лична драма – младата Джейн, самотна майка, чийто баща на детето й е неизвестен, забавната Маделин, която посреща всяка дума казана наопаки и никога на забравя предателствата и красивата, но мълчалива и вечно тревожна Селест. Всичко започва, когато Джейн идва с 5-годишния си син на остров Пириуи и се сприятелява с Маделин и Селест, който взимат под внимание скромността и младостта й, и решават, че ще я закрилят от училищните и съседски интриги. А такива има в изобилие, защото островът е място на елит, поддържан от амбициозни и преуспели семейства. Когато синът на Джейн – Зиги е обвинен в тормоз над дете от елитно семейство възниква конфликт, който в последствие приема формата на малка война, изплетена от интриги и лицемерие, в чиято основа стоят дълбоко пазени тайни. Интересно е как някои хора или по-точно с цената на какво поддържат илюзията, че живеят щастливо, че имат перфектното семейство, а всъщност пазят в себе си по една малка болка, която определя същността им. Драмата стои в основата на факта, че всичко се отразява главно на децата. Те са пречиствателната мрежа на лъжите, те се разболяват първи от прикритите болки на родителите си. Понякога истините са едни малки големи лъжи, които обличаме в абстракция.

Книгата разглежда в дълбочина някои от съществените съвременни проблеми, по които в последно време като че ли бълва такъв тип нехудожествена литература като се започне от взаимоотношенията в семейството, между мъжа и жената, премине се през техниките за постигане на лично щастие и се стигне до съвременните методи за възпитание на децата. Красотата в разгръщането на подобен тип проблематика чрез художествената измислица и литературните похвати съответно е двустранна – и повествователна и психологическа.

Но освен всичко казано до момента, на първо място „Големите малки лъжи” на Лиан Мориарти е интригуващо литературно четиво. Поднесена с една особеност в разказа, която отделя мислите от думите на персонажите, историята е провокативна, малко криминална, с леки нотки на жестокост и драма. Силна е на емоционално ниво, истинна в отношенията между хората и интересна като разказ. Смятам, че не само можем да вземем от нея една малка доза литературна наслада, но и че може да бъде полезна и в живота ни. Затова я препоръчвам!

ИК Хермес, 2016г.  

Друга представа за щастието

drpredstzashtast2

„Друга представа за щастието” ме изпълни с много положителни емоции. Проследявайки историята на две жени, които се срещат при необичайни обстоятелства и поемат към незнайно приключение с кола през Съединените щати, като по малко разкриват тайните на едно минало, което не може да бъде забравено, този трогателен разказ ни показва, че независимо на каква възраст сме, винаги има начин да погледнем света и от друга страна. Тази книга е един по-разтегнат и своеобразен отговор на въпросите „Щастливи ли сме?” и „Как бихме могли да станем по-щастливи?” като разчупва монотонните и еднообразни разбирания, ни показва, че отвъд тях има едно безкрайно поле на щастие, което те първа можем да опознаем. Заплетено бягство от затвора с доста съмнителни истини, една част от американската история, малко позната на света, объркана любовна история, прикрито минало, малко хумор и много психология за живота, са съставните части на това произведение, представено ни с лекотата на неповторимия стил на Марк Леви.

След близо 30 години в затвора, Агата прави успешен план за бягство и се озовава в свят доста по-различен от онзи, който си спомня, и промяната не е само във Facebook, Twitter и мобилните новости, но и в начина на живот като цяло. Следвайки плана си, тя уж по случайност попада в колата на младата Мили, под предлог, че я взима за заложница и я прави съучастница в бягството си. Двете тръгват на 5 дневно пътуване с кола през Съединените щати, преследвани от пенсиониран федерален шериф, който е тясно свързан с миналото на затворничката. На всяко място, където се спират се появяват стари приятели, които малко по малко разкриват истината, която Агата е пазела повече от 30 години. Умишлено прикритите тайни ни отвеждат към един период на Американската история – времето на хипитата, расизма и бунтовете на студентите. По време на това пътуване, независимо, че ги делят 20 години, двете жени споделят мечтите си, неосъществената любов, утопиите, в които вярват и надеждата за по-добър живот. В последствие по един напълно естествен начин, двете гледни точки си взаимодействат и ги насочват към нови разбирания, към друга представа за щастието.

На пръв поглед това е книга с проста сюжетна линия, която обаче смислено и идейно се разклонява. Наред с монотонното сегашно се разкрива и тайното заплетено минало. Разследването от своя страна задълбочава подозрението, че действителността не е въпрос на случайност. Историята завършва с щастлив край, но не романтичен и блудкав, а реалистичен и вдъхновяващ.

Тази книга е една сладка доза литературна наслада, но след прочита й на човек му става по-леко, по-хубаво. Чувства се вдъхновен да повярва, че може би съществува и друга представа за щастието…

Издателство Колибри, 2017г.

Гениалната приятелка

genpriqtelka3

Често ме вълнува въпросът, защо хората се стремим все към голямото и съвършеното? Защо забравяме онези малки неща, които са движещата сила на живота? Защо забравяме, че съвършенството е просто понятие, тълкувано различно от хората през различните епохи? И ако любовта е най-важното нещо за хората и живота, защо се стремим да я превърнем в идеология, в нещо огромно и мащабно, което пак не можем да разберем, и което погубва блясъка на онова малко чувство на топлина и обич, което е най-значимата емоция? Съвършена е не самата любов, а хората, които я изпитват. Любовта е просто понятие. Съвършено е не самото изкуство, а хората, които го създават. Изкуството също е понятие, като всяко друго нещо, провокирало ни да мислим, да говорим, да създаваме… Съвършенството сме ние хората, колкото и да се опитваме да му предадем друга значимост, да го отделим от тази същност, то е вътре в нас. Не знам, на прав път ли съм? Понякога просто няма отговори, има само предразсъдъци.Книгата, която ще разгледам накратко, ми помогна да открия отговорите на много мои вълнения, свързани с човешката психика. Онези неща, които ни гъделичкат, но никога не ни дават причина да се разсмеем изцяло. Онези неща, които винаги сме знаели, но не можем да осъзнаем.

Появата на книгата „Гениалната приятелка” в ръцете ми, се случи приятно и неочаквано. То беше в един от онези моменти, в които чувстваш, че си никъде, по средата на един нормално скучен ден, се случи съвършеното – гениалният подарък, за който искрено благодаря!

Първото нещо, което ми направи впечатление, преди да се заровя в страниците, е  информацията за автора. Елена Феранте е псевдоним и не се знае кой в действителност се крие зад него, публичността е прикрита. Аз лично уважавам такива автори, които акцентират повече върху творчеството си. Има и твърдение, което загатва, че зад този псевдоним е възможно да стои и мъж, което внася още мистерия около личността на автора, а това си е доста добра маркетингова стратегия. А за мен и за читателите като мен има нещо много важно около този мистериозен въпрос, дали дадена книга е написана от мъж или от жена е доста голямо предизвикателство да се разбере именно от самия текст. Докато четях си направих заключение, че това е твърде елегантна проза, за да бъде написана от мъж, твърде нежна, твърде дълбока и точна относно някои специфики на женската душевност. Но не мога да кажа със сигурност, възможно е и да греша.

„Гениалната приятелка” е първата книга от задаваща се тетралогия, но дори тази информация да беше изпусната в анотацията от самия край, а и от началото ясно се разбира, че ще има продължение. Книгата завършва отворено, провокиращо и интригуващо, чак да се раздразни човек, че стои в неведения относно продължението на на тази история, която ангажира читателя в най-добрия смисъл на думата. И то следва да очакваме не едно, а още три продължения. Чудесно! Тук веднага се сещам за тетралогията на Сафон – „Сянката на вятъра”, „Играта на ангела”, „Затворникът от рая” и… липсващото последно продължение, което чакам вече три години и чак се ядосвам, но продължавам да си чакам, защото историята продължава да ме вълнува. Някои книги имат много силно въздействие върху читателя. Лично на мен след прочита на подобна силна книга ми е нужно поне месец време да се осъзная, преди да започна някоя друга. Какво да кажем за писателите? Колко време им е нужно да се възстановят след написването на една книга? Затова ще си чакаме ние, затова сме читатели. И аз ще си чакам с надеждата, че следващите книги на Елена Феранте няма да се бавят много.

„Гениалната приятелка” е книга за израстването на две момичета и около тях на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол. Това е книга в книгата или история в рамка. Разказът започва в наши дни с телефонно обаждане, чрез което мъж сигнализира за изчезването на майка си на нейна приятелка от детството. Това са същите две момичета, чиято история разгръща романа, но вече като възрастни жени. Едната решава да заличи всички следи от съществуването си, а другата започва да разказва тяхната история. Част от мистерията се завърта около чифт мъжки обувки, породени от една детска фантазия, превърнали се в мащабна идея, чието изпълнение отнело месеци усилен труд, идейно израстване и психическо падение. Но преди това нека се върнем около 60 години назад, когато две малки момичета започват едно  голямо приятелство, станало причина за спасението им от неравенството в живота. Едната е Лила – гениалната приятелка, дъщеря на обущар, изключително борбена и целеустремена натура, а другата е Елена – тази, която написва историята, дъщеря на общински портиер. Двете са толкова различни, но непрекъснато се допълват, понякога неосъзнато, но толкова естествено. Темата за образованието е едно от нещата, които ги свързват силно. Едната е умна, със знания и разсъждения за живота. За нея образованието е като идея фикс, но не продължава с учението. Другата полага усилия, но именно тя продължава образованието си след началния курс, от една страна вдъхновена от своята приятелка, а от друга просто за да се покаже, че е по-добрата. Детството им преминава през всички етапи и вълнения на израстването – детските фантазии и разбирания, физическите и психически промени в пубертета, влечението към момчетата и разбирането им за любовта, емоционалното падение и израстване, социалното неравенство и неосъществени болни амбиции. Двете непрекъснато си помагат една на друга, допълват се, подкрепят се, изправят се заедно във всички предизвикателства, но на моменти се ограбват душевно, съревновават се и преднамерено се предизвикват. Това, което в даден момент за едната е конкретика, за другата е илюзия и обратно. Това, което за едната е възможност, за другата е загубена кауза. Едно многолико приятелство, спасило и двете от суровата действителност. Около тях се оформят интриги, любовни триъгълници и предизвикателства. Наред с това се разгръщат и отношенията на хората в местността – техните връстници, родителите им с консервативните си методи на възпитание, неравните социални групи, богатството и бедността, като причина за власт и подчинение, компромисите, които хората правят със самите себе си, падението и разочарованието… Една многолика история, отправена по-скоро навътре към психиката на личността, като отражение на външния свят и действията, които предприема.

Уникална история, много ми хареса, изящна до вманиачаване, внушителна… Прочетете я без предразсъдъци и без големи очаквания. Тя ще ви каже много за вас самите, защото всички сме имали приятели в детството си, всички сме били наранявани, предавани и сме наранявали и предавали. А какви сме сега, дали се замисляме?

Благодарна съм за тази книга и ще очаквам с нетърпение и другите три книги. Препоръчвам ви я от сърце!

Издателство Колибри 2016г.

Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света.

204018z

В историята на литературата съществуват такива истории, които са феноменални литературни постижения. Те остават във времето и дават пример както в литературата и изкуството, така и в живота. Има и такива истории, които нашумяват бързо в съвремието, издигат се до някаква висота, ангажират страшно много хора, но после отшумяват и се забравят. Но има и още един тип истории, които не предявяват някакви високи литературни претенции, но са чисти, сърдечни и стоплят човека. Според мен светът има нужда най-много от този тип истории, именно защото те ни правят по-добри хора. Затова, хубаво е, когато ги има, но още по-хубаво е, когато са отражение на реалния живот. Няма нещо по-силно, което да амбицира човека към добри дела и примирение от една реална история, случила се не много назад във времето и предадена с художествена сила и лекота. Все пак трябва да признаем, че щастието се крие в малките неща, в любовта към хората и всички същества, които обитават земята. Една такава история е „Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света.” Признавам си, че преди появата на тази книга на български език, не бях чувала за това коте, въпреки, че мълвата за него е обиколила света и въпреки, че съм любител на котките. И сега много искам да кажа няколко думи за една очарователна история, топла и сърдечна, която разказва за едно коте, което променя към доброта и сплотеност една малка част от света.

Отворим ли първите страници се пренасяме в „самото сърце на Америка”, в равнината, която се простира в продължение на хиляди мили, „сгушена между река Мисисипи на изток и пустините на запад”. Това е Айова. И след едно кратко пътешествие около историята на местността и красотите, с които тя разполага, съпътствани с изумителни художествени описания, се отправяме директно към малката местна библиотека в Спенсър и нейната управителка. И там през една особено студена сутрин (понеделник 18 януари 1988г.), управителката Вики Майрън намира в кутията за връщане на книги  едно малко премръзнало и изгладняло коте. Тя решава да го задържи и да го отглежда в библиотеката. От този момент нататък, животът й и животът на хората около нея коренно се променя. Служителите в библиотеката също са единодушни за приемането на котето и то става част от колектива и обстановката. Не след дълго малкият космат приятел се сдобива с име, достатъчно изискано за неговата личност и за мястото, което обитава. Всички служители взимат участие в даването на името и то се получава наистина феноменално. Не просто Дюи, а

„Дюи Рийдмор Букс – едно име за библиотекарите, които живееха по правилата на десетичната система на Дюи, едно презиме за децата и една фамилия за всички. Четяхме ли повече книги? Това беше предизвикателство, име, което да ни накара да искаме да научаваме нови неща.”

Разбира се Вики Майрън преминава през трудната задача да склони управителния съвет да допуснат коте там, но от появата му, обстановката съвсем не е същата. Животинчето успява да преобрази не само редовните посетители на библиотеката, но и хората в целия град. Започват ежедневно все повече посещения, все повече деца присъстват на детските мероприятия, нараства дори и интересът на медиите. Наред с ремонта и преобразяването на книжното пространство, котето изиграва своята решаваща роля –

„Но най-важната част от промяната, това, което най-силно привлече хората и най-после превърна общинската библиотека в Спенсър от склад за книги в истинско място за срещи, беше Дюи.”

През трудните времена, които преминава Вики Майрън, заставена сама да отглежда детето си, да управлява библиотеката, да бъде подкрепа на родителите и братята си, нейната голяма упора и сила, която е държи да не се отчайва е именно котето. На тях двамата сякаш им е писано да се срещнат и да приемат заедно предизвикателствата. През това време се променят не само градът и хората в него, но и цялата местност –

 „В общественото съзнание обичта към Спенсър и обичта към Дюи бяха неразривно свързани.”

Славата на котето Дюи от малката провинциална библиотека достига световен мащаб.

Какво повече бих могла да кажа? Историята е прекрасна, духовита, сърдечна, способна да трогне всеки читател, независимо от настроението му. Направи ми впечатление и изключително богатият език, красивата художественост, умението да се предават настроенията на героите, дори и на главния четириног герой. Личи си, че авторката има професионално отношение към книгите и притежава умението да наблюдава – себе си, хората, животните, отношенията между тях, светът, който я заобикаля, а после да разсъждава върху живота и в даден момент просто го споделя  за благодарност и спомен за котето, с което в продължение на 19 години заедно са делили територията на библиотеката.

Всъщност познавам и друго толкова известно коте, завинаги променило живота на своя стопанин – уличният котарак Боб. Мисля, че има много общи неща между двете животинки, но няма да се спирам на тях. Само ще спомена, че и двете котета са оранжеви. Има ли някаква мистерия? Не мисля. Нека да не звучи твърде конспиративно. Може би всяка котка, всяко куче и всяко друго живо същество има способността да разпростре обичта си  и да промени живота на хората, само трябва да се намери правилният човек, който да му даде тази възможност.

И така, прочетете историята за Дюи, абсолютно сигурна съм, че ще ви трогне…

Други мнения – Претрупаното книжно рафтче, Кафене.бг

Издателство Еднорог 2016г.

Нашите раздели

199444z

Много харесах филма „Деликатност” по едноименния роман на Давид Фоенкинос. Не съм чела книгата, но се зарекох да го направя. В последствие така се случи, че първото произведение на този автор, което прочетох е „Нашите раздели”. Какво да ви кажа? Всеки самостоятелно изживява тази история, а на много от нас със сигурност е действителност. В основата на романа естествено стои една голяма любов, но и не само.

Фриц и Алис се срещат на съвсем обикновено място сред приятели, но още на третото изречение, което си разменят взаимно, любовта им пламва по забележителен начин. И така както обикновено се случва – живеят заедно, обичат се, разделят се…..събират се отново и пак се разделят, но не спират да се обичат. Веднъж раздялата има се дължи на неодобрение от страна на родителите, друг път на изневяра и още други нередности, но какво да се прави, сложна система е това любовта, трудно може да и се угоди, цяло изкуство си е това да умееш да правиш компромиси и винаги да се съобразяваш с другия. Хората сме толкова различни и невинаги всичко зависи единствено и само от любовта. Най-кофти е, когато на прага на брака, в навечерието на самата сватба се случи нещо, което да обърне хода на нещата. Е, тогава човек наистина има за какво да съжалява, а после ще се лута през живота, с надеждата да промени самия себе си. Всъщност аз останах с впечатлението, че в някои ситуации виждах един слаб мъж, който не умее да отказва сексуални предложения и да запази жената на живота си,  и в същото време една жена, която освен, че умее да съди прибързано, просто не умее да прави компромиси. Една такава любов естествено е обречена на провал, колкото и голяма любов да я свързва. Но една такава любов има силата след години да ги събере отново, за да даде шанс на децата им.

Интересна история разказва Давид Фоенкинос, оплетена с интриги и недоразумения, но съшита с любов. Чете се леко и неангажиращо. Написана е на много достъпен и красив език. Една такава книга може да ни накара да си направим равносметка на връзките, които сме имали и естествено да се вгледаме по-дълбоко в настоящата ни. Но дори и да не го направи, притежава силата на красиво литературно произведение, затова си заслужава да се прочете…

Издателство Колибри 2016г.

 

СТАЯ

162078z

Много ми хареса тази книга. Много ми хареса начинът, по който е предадена – чрез погледа и думите на едно пет годишно дете, с всичките му съвършенства и несъвършенства. Направо ме влюби в тази стая и в света извън нея, в това дете и неговата майка, и баба, и всичките предмети, които си имат имена, и които съставят цялостната философия за света и живота на един неосъзнат все още, но по детски мъдър начин на мислене.

Всъщност да си призная, че първоначалният източник на моето влюбване беше филмовата екранизация. Много дълбока интерпретация, с изключително силен актьорски състав, особено детето. Няма да се спирам на филма, само ще спомена, че сценарист е самата Ема Донахю (автор на книгата). Мнение за филма може да прочетете тук. А сега направо към бижуто, което се крие по страниците.

Малкият Джак живее в една стая, напълно изолиран от света и дори не подозира за неговото съществуване. Две години преди раждането му, майка му е била похитена от човек, който я заключва в стаята и в продължение на седем години тя не може да излезе. Начинът, по който майката решава да предпази сина си, докато е още малък, е като му разкаже, че светът е нереален, че извън тези четири стени се простира само космосът. В представите на Джак за съществуването стоят само предметите, с които той съжителства – Телевизор, Гардеробчо, Мивка, Креватчо, Черга и др., а светът е само Стая. Той вярва, че паякът е истински, също и комарът, който го хапе, но кучетата и котките не са, хората са твърде плоски и живеят само в Телевизор, планините са прекалено големи за да са истински, а храната, която ядат е носи Стария Ник(похитителя) с магия. Толкова много смисъл може да се вложи в детските представи за света, затворен само в четири стени. Но един ден, когато похитителят спира тока в стаята и те са принудени да студуват в продължение на три дни и да се хранят с развалена храна, майката разкрива на Джак истината за света и измисля хитър, но изключително опасен план за бягство. Първоначално истината е отхвърлена от Джак, защото му е много трудно да я приеме, но в случая се оказва без избор и единственият шанс на майка му за спасение. С много премеждия те успяват да се измъкнат – Джак е спасителят, но Навън го очаква още по-голямо предизвикателство – да се сблъска с онова, което е смятал за измислица. Всъщност и ние възрастните можем да си зададем въпроса доколко омаловажаваме детския свят и детските представи за нещата, които ни заобикалят. Колко трудно може да бъде изведнъж да разбереш, че не си сам на света, че има много други като теб, че трябва да се придържаш към някакви изисквания в обществото, че ще настъпи момент, в който мама няма да е до теб!21472_1131025996929759_7193366910434619518_n

Мисля, че Ема Донахю си е поставила изключително трудна задача, но се е справила блестящо. Книгата е написана в 1л. ед. ч. – разказвач е пет годишния Джак. Как може един възрастен да разкаже история през мислите на едно дете? Как може някои важни за нас неща и събития да бъдат омаловажени, а други, които смятаме за незначителни да бъдат предадени с огромен смисъл и емоция. Всъщност ако историята беше разказана от майката, дълбоко убедена съм, че щеше да изглежда съвсем по друг начин, с много по-различни литературни стойности. Но мен лично точно това е, което ме грабна – специфичната интерпретация, самият разказ и това как изглеждат нещата през очите на едно дете. Още я мисля, още е в главата ми…Стая…

Прочетете книгата и гледайте филма или гледайте филма и прочетете книгата…това си е едно усещане, една емоция, едно различно разбиране, което трябва да се преживее…

Издателство Милениум 2011год.

Живот след живот

zhivotsledzhivot2

Книгата „Живот след живот” на Кейт Аткинсън безспорно ни предоставя едно широко поле за размисъл върху твърде екзистенциалната тема за живота и смъртта. Едва ли се замисляме често какво ли би станало ако имахме няколко живота или просто ни се предоставяше втори шанс. Именно тази идея е разгърната в книгата много целенасочено, проследявайки живота на едно бебе, после дете, после жена – Урсула, която многократно загубва живота си, а после го спечелва отново. Всъщност точно тези моменти са разгледани като два варианта на една и съща ситуация – единият е смърт, а другият –  живот. Кой вариант бихме избрали? И въпросът за втория шанс, както следва да умираш и да се раждаш отново, да умираш и да живееш, да умираш и да живееш… и така, докато животът ти не стане съвършен. А както е казано в книгата: „Съвършенството се постига с практика.”

Историята започва в една зимна нощ на 11 февруари 1910г., когато едно бебе се ражда, но умира още в утробата на майка си. В същата нощ, в същия час, същото бебе се ражда и живее, за да изпълни онова, за което е предопределено. Урсула многократно изпада в такива ситуации на живот или смърт и винаги, когато се връща към живота, променя обстоятелствата, при които живее. Паралелно с нея някои от близките й също получават втори шанс и техните истории също се разгръщат до постигане на съвършеното. Историята преминава през времето – върви напред, но после се връща назад. Стига чак до 1945г. и обхваща тъмния период на Втора световна война.

Напоследък излизат много книги, които описват като времеви фон някой тежък период от историята, някоя война, а в повечето случаи това е именно Втора световна. Лично тук в тази книга обстоятелствата не са предадени толкова силно драматично или твърде тежко. Дори напротив. Пак са описани моментите на ужасите и бомбандировките, на оскъдицата и етническата принадлежност, но са предадени дори с лека ирония, т.е. искам да кажа, че е лесно смилаемо от потока на мисълта, без твърде големи травми в емоционално отношение.

Всичко завършва там, от където започва – в същата зимна нощ на 1910г., но оставя читателя да избере следващата стъпка – дали да сложи край или ново начало… Въпрос на избор е, както е в живота по принцип…

Книгата е спечелила награда „КОСТА” за най-добър роман на 2013г. и мисля, че си заслужава да се прочете…

Други ревюта: Книжен Петър.

Да дойдеш на света

dadoideshnasv2

Говорим си преди два месеца с моя любим български писател Галин Никифоров и обсъждаме творчеството на Паоло Джордано и Маргарет Мацантини. Това е и ще си остане един от най-стойностните ми литературни моменти. И някак случайно се появи тази тема – писателят спомена тези две италиански имена, а аз ахнах, защото са ми любими. Говорихме си за това момче, което на 26 години написва един изключителен дебют и за тази жена, която е така безпощадна в писането – към читателя, към действителността, към всяка тема, достойна за перото й. Обсъждаме творчеството, а после минаваме към личния живот (на Мацантини) – съпруг, деца, кариера, филмови екранизации и т.н. Накрая  Галин заключава, че съм била права, че съвременната италианска школа в литературата е много добра, и че такива автори трябва да четат не само читателите, но и писателите, а аз си се радвам и ми е хубаво…

Винаги съм се възхищавала на писатели, които взимат определена тема, идея, проблем и правят от това шедьовър. Разбира се има много хубави идеи и теми, които си заслужава да се разгърнат и да се представят на света, но в много случай липсва качественото изпълнение – разказът, литературният изказ, стилът. Може би това е едно от нещата, които разграничава литературата от просто писането, от това как една книга може да въздейства на читателя. Има книги, които просто хаотично преминават през погледа ни, но има и такива, с които живеем дълго време и всекидневните ни настроения  зависят от това какво сме прочели в тях.

Да искаш дете, а да не можеш да имаш – това е една от темите в книгата „Да дойдеш на света” на италианската писателка Маргарет Мацантини и според мен едно от най-ярките й произведения. Само да вметна, че преди да прочета книгата, три пъти съм гледала филмовата й екранизация на Серджо Кастелито с участието на Пенелопе Крус. И въпреки това, когато четох книгата пак плаках. Е, бива ли така – питам се – бива ли? Доста време мина откакто затворих последната страница, но не бях в състояние да напиша нито думичка, нищичко. В главата ми постоянно се появяват определени моменти, въпроси, цитати на изречения. Не е толкова просто само да затвориш очи и пак да ги отвориш за да разбереш къде си, трудно може да се излезе от такава история, ако изобщо е възможно това да се случи.

Напрежението започва още с първата страница, с неочакваното обаждане на Гойко. А кой е този Гойко? – ще се запита читателят. „Моят Гойко” ще му отвърне героинята. А времето е тук и сега в настоящето – двама приятели се срещат след години за да ни отведат към спомените си, към следващите и последващите страници, които ще разкрият миналото на техните животи. А там се крие една любов – голяма, дълбока, всепоглъщаща, безотказна – любовта между италианката Джема и фотографа от Генуа Диего, които се запознават на територията на Сараево, докато Джема прави проучване за творчеството на Андрич. Там се появява и тяхната съкровена мечта – да имат дете – която прераства в идея фикс и голяма част от любовта им преминава в търсене на всевъзможни начини да я осъществят. Няколко години по-късно избухва войната в Босна и Херциговина, за която се говори, че е междуетнически конфликт, в периода 1992-95(3г) – обсадата на Сараево и положението става още по-мъчително. Странно е, че  тази война съм я чувала само като исторически момент, дори не си давах сметка, че годината е толкова скорошна, но тази история ме провокира да отворя и да прочета за нея. Естествено това, което може да се научи са само факти, докато в книгата този период е разгърнат не в политически и военни детайли, а в самата действителност на обикновените хора, които стават жертва на насилието. Така пише Мацантини, че читателят е там в действителността и участва в тази война. В един момент е просто страничен наблюдател, в следващия е насилникът, снайперистът, безкомпромисният войник и изведнъж става жертвата, невинното дете, малкото момиче, жените и децата, оцапани с кръвта на жестокостта. Много е живо това повествование, направо ти влиза като с игла във вените, не е за хора със слаби сърца. Но всъщност това, което е един от най-важните нюанси на книгата е да се проследи животът  на едно дете, заченато с насилие и оставено да дойде на света. Човек винаги може да избяга от войната, но никога не ще е способен да избяга от себе си. Животът е въпрос на избор.

На остров Корчула прекарват последната си нощ заедно. Той се покатерва на скалата. Вижда нещо за снимка. Дете, което лови риба, някой  Анте. Хероинът  е влязъл в кръвта, красивото нещо. Ако едната ръка прекъснеше полета му, за да го попита как е преминал животът му, той щеше да се усмихне, да направи с пръсти знака окей, премина достойно.

Сяда върху ковчега си, протяга крака, гледа ме. Онази лента е още в джоба му. На нея са лицата на дяволите, един от тях е убил синьото дете, един от тях е бащата на Пиетро. Завеяният млад фотограф никога не е правил журналистически удар. Изтегля лентата от касетката, изгаря е на светлината. Изважда Пиетро от Историята, довежда го на света.”

… И да, има някои мигове, от които не можеш да се откъснеш…красотата е в езика, красотата е в героите…

Не пропускайте тази книга, елате на света…

Още мнения Goodreads.   Колибри 2012г.