Нощен жерав

195825_b

Да си призная, не се заравям често в криминални романи и трилъри, макар да съм запозната с тяхната специфика. Наясно съм и с факта, че на пазара постоянно излизат всякакви разновидности на смесени жанрове и поджанрове, но най-важното е да са написани добре и да задоволяват интересите на читателя.

Книгата „Нощен жерав” е шпионски трилър, написана от британеца Адам Брукс (завършил китайски език и култура в Лондон). Често се случва научната специализация и работната практика да заемат видно място в художественото творчество на дадена личност. Понякога се получават наистина феноменални неща, но не винаги.

Действието на романа започва в затворнически лагер в западната част на Китай, където се проследява бягството на Ли Хуаншъ, бивш шпионин на МИ6, известен с многото си кодови имена, най-значимото от които дава заглавието на книгата „Нощен жерав”. Това е едно наистина силно и динамично начало, което ни запраща направо в Пекин, където се развива по-голямата част от действието. Целта на героя е изтегляне от страната, за което е готов да предложи секретна информация и достъп до държавни тайни. Негов спътник по неволя става британският журналист Филип Манган. Двамата се спускат в преследване и бягство, достигат до информация за секретни китайски изследвания и военни разработки, но се оказва, че играта, която играят и финалът, който искат да пресекат, никак не са толкова лесни и безопасни. В общи линии, интригите се въртят около това, като се пренасят в различни пространствени зони – Пекин, Лондон(където е намесата на британските разузнавателни служби), Южна Корея, Колумбия и др.

Хареса ми това, че има динамика и напрежение в романа, поради което читателят бързо може да навлезе в обстановката. На места преливат емоциите от страх в очакване и напрежение, смесват се чувствата, което ни помага да разберем вълненията на героите и от добрата и от лошата страна. Диалозите са стегнати, мъдри, конкретни – съобразени със спецификата на жанра.

На мен лично книгата ми допадна. Има динамика, има екшън, има непредсказуемост… Смятам, че ще зарадва много от феновете на този тип литература.

Издателство „Обсидиан” 2015г.

 

Лисицата

189997z

Нора Волпе – запомнете това име, защото то ще ви влезе под кожата и ще ви съпътства през целия път на една изумителна история, която няма да ви се иска да свършва. Това е необикновена и загадъчна жена – Нора – името, което майката дава на своето дете преди да го остави да бъде отгледано от един лош човек, а Волпе – като лисицата от приказката за Пинокио. И без повече сантименталност – нейната история е историята на едно безсмъртие…

Влюбих се в творчеството на Галин Никифоров от романа му „Къщата на клоуните”, а после и от „Лятото на неудачниците” и „Умерено нежно”. Все още не съм прочела „Фотографът” и „Добро момче” и този факт ме измъчва, но скоро ще поправя грешката си. И някак, незнайно как и ненатрапчиво, това име се нареди в списъка ми на най-любими български автори. Сега, когато прочетох най-новия му роман „Лисицата”, който все още не може да излезе от главата ми и плува някъде из проникновеното ми съзнание…самосъпреживява се… мога да кажа с риск да звучи пресилено, че Галин Никифоров е не само един от най-любимите ми български автори, за мен той е автор на световно ниво.

Романът „Лисицата” се характеризира като свръхестествен мистичен трилър, с което мога да се съглася от части. В основата му е разгърната една дълбоко заплетена криминална история, която отговаря на всички изисквания да бъде наречена така. Случаят, който се разследва е мистериозно убийство, свързано с още 3 мистериозни убийства и удивително си поиграва с читателското съзнание. Но силата, богатството, смисълът на книгата или както искате го наречете, не е само това. Историята се развива в две сюжетни линии – едната е в миналото, другата в наши дни. Разказва се за живота на една жена, която вече споменах – Нора Волпе – белязана с чудото, което е в същото време и нейно проклятие – безсмъртието. И през всичките й повече от 700 години тя съумява да запази своята тайна и да съхрани смисъла на съществуването си, да пренесе през вековете най-великото чувство, което някой някога може да изпита – любовта към детето си. Нора Волпе е великолепна жена, но има още една по-могъща и велика сянка, която през времето, чрез различни трансформации и образи на различни човешки личности стои до нея и я пази, закриля е, прегрешава в името на любовта си към нея. Виктор Трейман е другият главен герой – полицейски психолог с тежко детство и тъмно минало, преследван от кошмарите на собствената си вина. Веднъж направил злочеста грешка в детството си, сега той е на страната на справедливостта и безкомпромисно върви по следите на хората пристъпили закона. Тези двама великодушни герои с болезнени животи и сложни характери намират трудния път един към друг, обрисуван с тайни, лъжи и любов, но успяват да се преборят и да достигнат до истината, която съвсем не е, каквато изглежда.

В книгата са разгърнати различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството, преплетени със сложни математически формули и свръхестествени процеси, умело вплетени в повествованието и насищащи пространството с различни измерения на болката, лъжата, справедливостта и любовта…

Прочетох книгата за по-малко от 3 дни, въпреки, че е доста обемна. Не я оставих или по-точно тя не ме остави. Дори в моментите, в който вършех нещо друго, в мислите ми отново се разгръщаше историята, заедно с нетърпението да я взема и да продължа до край. А когато стигнах до края, поисках да се върна назад, да не свършва. Иска ми се да можех да обърна повече внимание на стила на автора, но не съм критик, нито литературовед, а просто читател. Това, което мога да кажа е, че стила е пленяващ – начинът, по-който е разгърнато повествованието, дълбокото описание на чувствата на героите, мъдрите проницателни диалози, които водят, красиво нарисуваната с думи природа и времето, както и детайлите – всичко това докосва дълбоко. „Лисицата” е великолепна история, разказана от великолепен разказвач.

Не знам защо ние винаги сме свикнали да търсим смисъл и послание в книгите, които четем. Може би защото сме свикнали да търсим смисъл и в живота си, без да взимаме в предвид факта, че животът ни е просто една история, нашата история, която твърде често няма смисъл за нас самите, но е смислена за хората, които обичаме. И дори понякога да се правим на горди и колкото и силни да са амбициите ни, колкото и смело и безкомпромисно да вървим напред за да сбъднем мечтите си и да станем такива, каквито искаме да бъдем, в крайна сметка смисълът на живота си остават децата ни… Но понеже сме свикнали винаги да търсим смисъл и послания в книгите, които четем, както сме свикнали да търсим смисъл в живота, ще цитирам тази древна крилата фраза на Хипократ: „Животът е кратък, изкуството вечно”! В романа „Лисицата” се разказва за изкуството в много негови проявления, а и той самият е изкуство. Книгата  разказва и за вечността, затова тя самата е смисъл…на човешкия живот…

Дълбоко ви я препоръчвам!

Може да прочетете други ревюта за книгата в Аз чета и Goodreads.

Сред дърветата

187538z

Съвсем случайно попаднах на тази книга в морето от заглавия, които всяка седмица заливат книжарниците. И не я намерих сред дърветата, нито в някоя гора, нито на плажа (това беше шега), тя просто дойде миналата седмица, придружена от много други нови и интересни книги, после се озова в ръцете ми и след като прочетох резюмето на задната корица, и няколко изречения в началото, разбрах, че ще ме придружи до вкъщи. Прочетох я за две вечери и макар авторът да ми е непознат (за първи път го срещам като име в литературата), мога да кажа, че си заслужава.

Това е историята на едно семейство, което решава да избяга от големия и шумен град и да заживее в отдалечена местност, сред дърветата и пустошта за да се справи с проблема на едно от децата си. Смело и дръзко решение, но там сред спокойствието и природата ги очакват предизвикателства, които ще застрашат живота им.

В първите страници се запознаваме със семейство Нортън – спокойният и уравновесен Томас, съпругата му Ан, малкият им син Даниел и бебето Хариет, което плаче като всички бебета, но нейният плач е различен. И това е големият проблем на семейството, защото звукът, който идва от това малко същество продължава с часове, кара родителите й да се ужасяват, да се изнервят, да не могат да спят нощем и да се притесняват.

Уви, колко познато ми се стори! Мисля, че много родители с малки бебета са попадали в подобни ситуации, е не чак толкова драстични, но кой знае! Точно в такъв момент, единственото нещо, което искаш на този свят е бебето да спре да плаче, да е спокойно, но когато всички лекари са единодушни, че това е нормално, че всички бебета плачат, родителите сами трябва да намерят изход. Когато една вечер, Томас взима бебето в колата и тръгва по дългия път, и кара, просто кара с часове, спира в гората сред дърветата, там от въздуха или от природата, която взаимодейства с човешкото съзнание,  или аромата на диво, бебето спира да плаче. Семейството взима мигновено и единодушно решение да избяга от големия град, и да си построи къща там, сред дърветата, където малката Хариет ще забрави за своя ужасяващ плач. Това и правят – мъдро и смело решение. Аз само бих могла да се възхищавам на решимостта на такива хора, които правят всичко заради и в името на децата си. Купуват стар хамбар и за няколко години го превръщат в свой дом, но повече време им отнема да го почувстват като такъв, защото дългото разстояние, пътуването с кола до града, където Томас работи и децата ходят на училище, самотният живот сред дърветата, където няма други съседи и приятели освен горските обитатели, не е никак малък проблем. Историята ни среща и с един странник, на име Реймънд, който е особняк, почти не говори, избягва хората, живее в града сам в стара къща, от която изпитва ужас, но работи във ферма, в местността сред дърветата в близост до новата къща на семейство Нортън. Както казах странен герой, който в самотата си се чувства щастлив и така симпатизира на читателя със своята особеност и характер, че ти се иска да го познаваш наистина. Запознанството му с Томас му донася за първи път истински приятел, с когото не се страхува да сподели разни тъмни моменти от живота си. Но когато идва нещастието и маскирани мъже влизат в къщата на семейство Нортън, всичко се обърква. Една нощ и всичко наопаки, няколко страници и пълна промяна в живота на героите. А последствията, разбира се последствията се отразяват различно на всеки от тях. Дори Реймънд разбира, че дърветата могат да бъдат също толкова приятели, колкото и врагове.

Както вече казах, останах доволна, защото точно от подобно нещо за четене имах нужда. Историята е интересна, дори обсебваща, написана красиво и спазила изискванията на жанра. Направих добър избор за себе си и се радвам, че книгата сподели две мои вечери.

Препоръчвам я от сърце, но не я търсете сред дърветата, а по книжарниците.   🙂