СТАЯ

162078z

Много ми хареса тази книга. Много ми хареса начинът, по който е предадена – чрез погледа и думите на едно пет годишно дете, с всичките му съвършенства и несъвършенства. Направо ме влюби в тази стая и в света извън нея, в това дете и неговата майка, и баба, и всичките предмети, които си имат имена, и които съставят цялостната философия за света и живота на един неосъзнат все още, но по детски мъдър начин на мислене.

Всъщност да си призная, че първоначалният източник на моето влюбване беше филмовата екранизация. Много дълбока интерпретация, с изключително силен актьорски състав, особено детето. Няма да се спирам на филма, само ще спомена, че сценарист е самата Ема Донахю (автор на книгата). Мнение за филма може да прочетете тук. А сега направо към бижуто, което се крие по страниците.

Малкият Джак живее в една стая, напълно изолиран от света и дори не подозира за неговото съществуване. Две години преди раждането му, майка му е била похитена от човек, който я заключва в стаята и в продължение на седем години тя не може да излезе. Начинът, по който майката решава да предпази сина си, докато е още малък, е като му разкаже, че светът е нереален, че извън тези четири стени се простира само космосът. В представите на Джак за съществуването стоят само предметите, с които той съжителства – Телевизор, Гардеробчо, Мивка, Креватчо, Черга и др., а светът е само Стая. Той вярва, че паякът е истински, също и комарът, който го хапе, но кучетата и котките не са, хората са твърде плоски и живеят само в Телевизор, планините са прекалено големи за да са истински, а храната, която ядат е носи Стария Ник(похитителя) с магия. Толкова много смисъл може да се вложи в детските представи за света, затворен само в четири стени. Но един ден, когато похитителят спира тока в стаята и те са принудени да студуват в продължение на три дни и да се хранят с развалена храна, майката разкрива на Джак истината за света и измисля хитър, но изключително опасен план за бягство. Първоначално истината е отхвърлена от Джак, защото му е много трудно да я приеме, но в случая се оказва без избор и единственият шанс на майка му за спасение. С много премеждия те успяват да се измъкнат – Джак е спасителят, но Навън го очаква още по-голямо предизвикателство – да се сблъска с онова, което е смятал за измислица. Всъщност и ние възрастните можем да си зададем въпроса доколко омаловажаваме детския свят и детските представи за нещата, които ни заобикалят. Колко трудно може да бъде изведнъж да разбереш, че не си сам на света, че има много други като теб, че трябва да се придържаш към някакви изисквания в обществото, че ще настъпи момент, в който мама няма да е до теб!21472_1131025996929759_7193366910434619518_n

Мисля, че Ема Донахю си е поставила изключително трудна задача, но се е справила блестящо. Книгата е написана в 1л. ед. ч. – разказвач е пет годишния Джак. Как може един възрастен да разкаже история през мислите на едно дете? Как може някои важни за нас неща и събития да бъдат омаловажени, а други, които смятаме за незначителни да бъдат предадени с огромен смисъл и емоция. Всъщност ако историята беше разказана от майката, дълбоко убедена съм, че щеше да изглежда съвсем по друг начин, с много по-различни литературни стойности. Но мен лично точно това е, което ме грабна – специфичната интерпретация, самият разказ и това как изглеждат нещата през очите на едно дете. Още я мисля, още е в главата ми…Стая…

Прочетете книгата и гледайте филма или гледайте филма и прочетете книгата…това си е едно усещане, една емоция, едно различно разбиране, което трябва да се преживее…

Издателство Милениум 2011год.

Advertisements

Живот след живот

zhivotsledzhivot2

Книгата „Живот след живот” на Кейт Аткинсън безспорно ни предоставя едно широко поле за размисъл върху твърде екзистенциалната тема за живота и смъртта. Едва ли се замисляме често какво ли би станало ако имахме няколко живота или просто ни се предоставяше втори шанс. Именно тази идея е разгърната в книгата много целенасочено, проследявайки живота на едно бебе, после дете, после жена – Урсула, която многократно загубва живота си, а после го спечелва отново. Всъщност точно тези моменти са разгледани като два варианта на една и съща ситуация – единият е смърт, а другият –  живот. Кой вариант бихме избрали? И въпросът за втория шанс, както следва да умираш и да се раждаш отново, да умираш и да живееш, да умираш и да живееш… и така, докато животът ти не стане съвършен. А както е казано в книгата: „Съвършенството се постига с практика.”

Историята започва в една зимна нощ на 11 февруари 1910г., когато едно бебе се ражда, но умира още в утробата на майка си. В същата нощ, в същия час, същото бебе се ражда и живее, за да изпълни онова, за което е предопределено. Урсула многократно изпада в такива ситуации на живот или смърт и винаги, когато се връща към живота, променя обстоятелствата, при които живее. Паралелно с нея някои от близките й също получават втори шанс и техните истории също се разгръщат до постигане на съвършеното. Историята преминава през времето – върви напред, но после се връща назад. Стига чак до 1945г. и обхваща тъмния период на Втора световна война.

Напоследък излизат много книги, които описват като времеви фон някой тежък период от историята, някоя война, а в повечето случаи това е именно Втора световна. Лично тук в тази книга обстоятелствата не са предадени толкова силно драматично или твърде тежко. Дори напротив. Пак са описани моментите на ужасите и бомбандировките, на оскъдицата и етническата принадлежност, но са предадени дори с лека ирония, т.е. искам да кажа, че е лесно смилаемо от потока на мисълта, без твърде големи травми в емоционално отношение.

Всичко завършва там, от където започва – в същата зимна нощ на 1910г., но оставя читателя да избере следващата стъпка – дали да сложи край или ново начало… Въпрос на избор е, както е в живота по принцип…

Книгата е спечелила награда „КОСТА” за най-добър роман на 2013г. и мисля, че си заслужава да се прочете…

Други ревюта: Книжен Петър.

Да дойдеш на света

dadoideshnasv2

Говорим си преди два месеца с моя любим български писател Галин Никифоров и обсъждаме творчеството на Паоло Джордано и Маргарет Мацантини. Това е и ще си остане един от най-стойностните ми литературни моменти. И някак случайно се появи тази тема – писателят спомена тези две италиански имена, а аз ахнах, защото са ми любими. Говорихме си за това момче, което на 26 години написва един изключителен дебют и за тази жена, която е така безпощадна в писането – към читателя, към действителността, към всяка тема, достойна за перото й. Обсъждаме творчеството, а после минаваме към личния живот (на Мацантини) – съпруг, деца, кариера, филмови екранизации и т.н. Накрая  Галин заключава, че съм била права, че съвременната италианска школа в литературата е много добра, и че такива автори трябва да четат не само читателите, но и писателите, а аз си се радвам и ми е хубаво…

Винаги съм се възхищавала на писатели, които взимат определена тема, идея, проблем и правят от това шедьовър. Разбира се има много хубави идеи и теми, които си заслужава да се разгърнат и да се представят на света, но в много случай липсва качественото изпълнение – разказът, литературният изказ, стилът. Може би това е едно от нещата, които разграничава литературата от просто писането, от това как една книга може да въздейства на читателя. Има книги, които просто хаотично преминават през погледа ни, но има и такива, с които живеем дълго време и всекидневните ни настроения  зависят от това какво сме прочели в тях.

Да искаш дете, а да не можеш да имаш – това е една от темите в книгата „Да дойдеш на света” на италианската писателка Маргарет Мацантини и според мен едно от най-ярките й произведения. Само да вметна, че преди да прочета книгата, три пъти съм гледала филмовата й екранизация на Серджо Кастелито с участието на Пенелопе Крус. И въпреки това, когато четох книгата пак плаках. Е, бива ли така – питам се – бива ли? Доста време мина откакто затворих последната страница, но не бях в състояние да напиша нито думичка, нищичко. В главата ми постоянно се появяват определени моменти, въпроси, цитати на изречения. Не е толкова просто само да затвориш очи и пак да ги отвориш за да разбереш къде си, трудно може да се излезе от такава история, ако изобщо е възможно това да се случи.

Напрежението започва още с първата страница, с неочакваното обаждане на Гойко. А кой е този Гойко? – ще се запита читателят. „Моят Гойко” ще му отвърне героинята. А времето е тук и сега в настоящето – двама приятели се срещат след години за да ни отведат към спомените си, към следващите и последващите страници, които ще разкрият миналото на техните животи. А там се крие една любов – голяма, дълбока, всепоглъщаща, безотказна – любовта между италианката Джема и фотографа от Генуа Диего, които се запознават на територията на Сараево, докато Джема прави проучване за творчеството на Андрич. Там се появява и тяхната съкровена мечта – да имат дете – която прераства в идея фикс и голяма част от любовта им преминава в търсене на всевъзможни начини да я осъществят. Няколко години по-късно избухва войната в Босна и Херциговина, за която се говори, че е междуетнически конфликт, в периода 1992-95(3г) – обсадата на Сараево и положението става още по-мъчително. Странно е, че  тази война съм я чувала само като исторически момент, дори не си давах сметка, че годината е толкова скорошна, но тази история ме провокира да отворя и да прочета за нея. Естествено това, което може да се научи са само факти, докато в книгата този период е разгърнат не в политически и военни детайли, а в самата действителност на обикновените хора, които стават жертва на насилието. Така пише Мацантини, че читателят е там в действителността и участва в тази война. В един момент е просто страничен наблюдател, в следващия е насилникът, снайперистът, безкомпромисният войник и изведнъж става жертвата, невинното дете, малкото момиче, жените и децата, оцапани с кръвта на жестокостта. Много е живо това повествование, направо ти влиза като с игла във вените, не е за хора със слаби сърца. Но всъщност това, което е един от най-важните нюанси на книгата е да се проследи животът  на едно дете, заченато с насилие и оставено да дойде на света. Човек винаги може да избяга от войната, но никога не ще е способен да избяга от себе си. Животът е въпрос на избор.

На остров Корчула прекарват последната си нощ заедно. Той се покатерва на скалата. Вижда нещо за снимка. Дете, което лови риба, някой  Анте. Хероинът  е влязъл в кръвта, красивото нещо. Ако едната ръка прекъснеше полета му, за да го попита как е преминал животът му, той щеше да се усмихне, да направи с пръсти знака окей, премина достойно.

Сяда върху ковчега си, протяга крака, гледа ме. Онази лента е още в джоба му. На нея са лицата на дяволите, един от тях е убил синьото дете, един от тях е бащата на Пиетро. Завеяният млад фотограф никога не е правил журналистически удар. Изтегля лентата от касетката, изгаря е на светлината. Изважда Пиетро от Историята, довежда го на света.”

… И да, има някои мигове, от които не можеш да се откъснеш…красотата е в езика, красотата е в героите…

Не пропускайте тази книга, елате на света…

Още мнения Goodreads.   Колибри 2012г.

 

Червената къща

chervenata-kyshta-mark-hadyn

Имат ли край някога – питам се – всичките книги в живота ни? Всичките други реалности, чуждите сънища, историите, които си приписваме за свои, а всъщност сме само странични наблюдатели, които осъждат нечие творчество. Те са като течението на бурна река и ние не можем да го спрем, защото не можем да застанем срещу природата и никога няма да разберем до край изкуството. Дори да направим в средата стена от камъни пак няма да го спрем, само ще обърнем течението, което отново ще ни застигне. Направо в сърцето или навътре в ума, все тая коя посока ще избере потока на мисълта ни. Та нали се характеризираме по един и същи начин – като читатели, по това кой до колко може да допусне дадено повествование да промени собствената му философия за живота. Ако оставим класиката малко в страни, какво може да ни поднесе съвремието? Автор след автор, книга след книга… иска ни се да прочетем всичко, всичките книги на писателя, който ни е вдъхновил, но сякаш няма край, защото след него идва друг, и после друг и после друг, и после…..? животът ни се превръща в сбор от творчества и думи, от имена на хора и заглавия. Докато в един момент се събудим през нощта и осъзнаем, че сме бълнували името на някой герой от роман, вместо да се огледаме и да разберем, че сме ние самите в собственото си легло, в собствената си стая и просто сме сънували кошмар или хубав сън. И стоим все още в онази история, която не искаме да свършва. И най-всекидневните теми, и най-естествените неща, които правим се свеждат до сбор от любими автори и книги. А съвремието, за мен?… Карлос Руис Сафон – „Сянката на вятъра”, „Марина” и още… Фредрик Бакман – „Човек на име Уве” и още… Галин Никифоров – „Лисицата”, „Къщата на клоуните” и още… Маргарет Мацантини – „Да дойдеш на света”, „Никой не се спасява сам” и още… Паоло Джордано – „Самотата на простите числа”, „Човешкото тяло” и още… Алесандро Барико – „Океан море”, „Без кръв”, „Коприна” и още… М.О.Уолш – „Далеч от светлината” и още… и сега този Марк Хадън – „Червената къща” и още…Има ли край някога това вглъбяване в думите? След всеки следващ идва друг още по-добър. И как да кажа така, че да не ме разберете погрешно, за нещата, които ни правят не по-мъдри, не по-дълбоки, не по-богати, а просто малко по-щастливи – аз не живея, аз чета… и още…

Простете ми за този дълъг пролог, не го четете. Просто имам нужда понякога, когато се получи по-дълга пауза между книгите, за които пиша, да си припомня коя всъщност съм!

И така Марк Хадън и „Червената къща” – едно ново бижу в моите литературни вкусове. Не съм чела нищо друго от него, но „Странна случка с куче през нощта” и „Петното” вече са в списъка ми за предстоящи за четене. А „Червената къща” наистина е бижу! Бурните вълни на семейните взаимоотношения, личните тайни, страхът да бъдеш заедно с другите, а всъщност пак да си само със себе си, човешките емоции и душевни състояния – това са различни светове. Всъщност изобщо не съм си и помисляла, че книгата ще ми хареса толкова много, мислех си че просто ще мине по течението, но уви, застоя се в средата, пусна котва, направи водовъртеж и се получи толкова естествено.

Две семейства на брат и сестра се събират на почивка в една къща на границата между Англия и Уелс, малко след смъртта на майка им. Може би заради надеждата да се сближат, може би заради оправданието, че вече не са си близки, че са се отдалечили един от друг, може би просто заради кръвта, която тече във вените им, може би просто заради почивката или заради нещо друго. Има ли значение изобщо? Осем души сами в една къща, която ги разголва до основи. Две семейства – едното с дългогодишен брак и три деца, а другото наскоро женени с една доведена дъщеря. Брат и сестра и една дълбока яма между тях. В един момент всичко започва да излиза наяве – четирима възрастни, трима тинейджъри и едно дете – емоции и душевни състояния на различни възрасти. И какво толкова може да се случи между осем души? Демони, повикани от миналото, призраци на минали любовници, целувка върху устните на доведената братовчедка, която го изопачава като неосъзнато сексуално състояние, есемес от любовницата, които попада пред очите на малкия ти син, душевните терзания, разкрити пред човек, когото не познаваш, и вината… и новите изгреви и залези – миналото и несиметричното му настояще. Млади и възрастни поставени  под общ знаменател – покривът на една къща. Няма грешници и праведни, всички сме хора… Дали различията им се свеждат до това, че все пак възрастните имат минало, което се опитват да превъзмогнат, а младите едва сега започват да осъзнават кои са всъщност? Знаем ли изобщо какво представлява животът ни?

Не знам дали мога да кажа, че сюжетът е динамичен, по-скоро е твърде емоционален. Всяко действие е последвано от хиляди въпроси и размишления. И на пръв поглед в къщата не се случва почти нищо толкова драматично, всичко са само малки подробности, които проникват, разголват, разнищват тази сплав от терзания и безсилие да кажеш кой си дори на най-близките, да признаеш, че това е или е бил твоя свят  и какви са начините да го сглобиш отново.

Творбата наистина е като водовъртеж , чиито подводни течения са думите, които така умело са поставени една до друга, че не просто ги четеш, а направо ги халюцинираш. Уникална проза, много дълбока. И нищо, което кажа всъщност няма да е достатъчно, но можете да намерите тази книга, да отгърнете на произволна страница и да прочетете само няколко реда. Това ще е достатъчно, просто няма слабо място. Препоръчвам ви, направете го!

Не намерих други ревюта, простете, ако има и не съм ги открила, но намерих думи на преводача Пламен Кирилов, много дълбоки тук.

Издателство Унискорп 2015г.

ОКЕАН МОРЕ

111113z

    Поезията, с която говори морето…

„Океан море” е една от най-любимите ми книги и все още една от най-невъзможните за разбиране… Не се заблуждавайте от подзаглавието, морето може да бъде поетично, но може да бъде и гибелно. А истината е, че красотата му е неразбрана и противоречива, и колкото повече се опитваме да разберем морето, толкова по-дълбоко затъват собствените ни представи за безкрайност. Тази книга ме вълнува още от лятото, когато на пазара излезе новото й издание и когато я прочетох за първи път. Помня, че тогава толкова много се оплетох в собствените си мисли и познания, че дни наред не можех да изляза на брега на действителността. Е, сега се оплетох още повече и вероятно при всеки следващ прочит все повече ще се оплитам и все по-дълбоко ще навлизам в този „разказ без край”, и кой знае един ден може и да разбера!

За тази книга няма брой пъти на прочитане, няма препоръчителна възраст и няма сезонност. Морето не е красиво само през лятото, може би по-красиво е тогава, когато е недостъпно. Аз толкова много обичам морето, но разбирам ли го? Защо „морето е без пътища”? Защо „морето е без обяснения”? Какво е морето? Какво е не само като природна стихия, а и като идеология? „Океан море” на италианския писател Алесандро Барико не е само книга за морето – история, която преплита толкова противоречиви човешки съдби само с една единствена нишка – морето, и не е само „разказ без край”, и не е само утопия, и импресия, и поезия, и философия, и картина, и музика, и наука… тя е всичко това…

Историите започват в странноприемница „Алмайер”, която се намира на брега на морето. А какво е брегът на морето? – както казва момичето Елизевин, че е нито земя, нито море, място, което не съществува. Там се събират героите, всеки със своите странности и неразбирания. Художникът Пласон – майстор на портрети, изправил се пред най-голямото си желание и предизвикателство – да нарисува портрет на морето. Но от къде да започне, къде започва морето? Ако при човешките портрети започва от очите и после всичко е толкова лесно за пресъздаване, тогава къде са очите на морето? И какво прави един художник в морето, рисувайки бели платна с морска вода? Професор Бартълбум, който търси къде е краят на морето, къде е точката, точно онази точка, в която вълната се разбива и слага край? Край на какво? Едни от най-симпатичните са тези двама герои и толкова сходни в търсенията си. Единият търси началото на нещо безначално, а другият краят на нещо безкрайно. Ан Деверия – красива и елегантна жена, изпратена от съпруга си да се лекува от прелюбодеяние. Елизевин, момичето, изпратено също да се лекува с морето и да разбере света, а после и живота. И другите – отец Плюш, доктор Савини, Адамс (може би най-трагична и противоречива е историята на Адамс, в сегашно време Тома), мъжът от седмата стая, който никога не излиза, момиченцето Дира и другите деца със странни имена, които живеят в странноприемницата и се грижат за посетителите й. А колко интересни персонажи са тези деца – едното може да отговори на всички въпроси за морето, друго измисля сънища и ги подарява, трето вижда всичко за другите и така… толкова дълбоки са детските им души, може би човек съществува по друг начин след като се възприеме като част от морето…

Книгата е разделена на три части. Първата „Странноприемница Алмайер” е най-светлата и поетична. Там се запознаваме с героите, с техните търсения и предизвикателства, с болките и копнежите им. Там именно се явява морето като една утопия. Във втората „Лоното на морето” е показана неговата тъмна страна – корабокрушение, смърт, страх, болка… До какви низости могат да стигнат хората, борейки се да оцелеят?… и бялото платно на спасението… Третата „Песните на завръщането” затваря кръга, очертава пътищата на героите и показва до къде е способен да стигне всеки от тях.

А до къде е е способен да стигне всеки от нас? Колко големи сме ние хората, че да разберем морето – не само като природа, а по-скоро като идеология? Колко големи сме, че да разберем живота си?

Аз не мога да кажа от къде точно започва тази история и къде наистина свършва. Сюжетът е като някакви отсечени блянове, като сънища, като илюзия, като внушение, нарисувано с думи…

„Океан море” за мен е забележително литературно постижение. Не съм чела нищо друго от Алесандро Барико, но и само заради тази книга мога да кажа, че той е голям творец. Творец, който може да се вгледа в душата на една природна стихия, да я разбере с всичките й противоречия и мистерии, и да я превърне в изкуство…

Не се съмнявайте в правотата на казаното, препоръчвам ви книгата от сърце, а и може би някой от вас ще бъде способен да разбере…

Други ревюта: Книжно.

Издателство Унискорп, 2004/2015г.

ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

chovek-na-ime-uve-202x300

Дълго време се чудех какво има в тази книга, че да представлява интерес за толкова  хора. Има много положителни рецензии и хубави коментари, но особено ме привлича и начинът, по който хората питат за нея – „Имате ли книгата за Уве?”, „Книгата за човекът, който се казваше Уве?”, „Имате ли книгата „Човек на име Уве”?(това е точно попадение), или просто „Книгата Уве” – почти не се сещам някой да ми е търсел по автор. Не че има нещо лошо в това, напротив. Уве е обсебващ образ, нетрадиционно привлекателен, образ, който те кара дълго да мислиш за него. Дори има хора, които питат за „Книгата на Уве” и едва ли не го отъждествяват със самия автор, и в това няма нищо лошо, дори можем да си създадем илюзията, че там някъде из света може да видим и да си вземем автограф от този великолепен сърдит старец, който обитава страниците на книгата. Но дори да доразвием тази заблуда, едва ли ще е толкова лесно да си вземем автограф точно от Уве, по-скоро той би ни смъмрил за нередностите, които правим, и които не съответстват на неговите принципи. А принципите на Уве са закони. И така, дълго време се чудех какво има в тази книга и се радвам, че най-накрая разбрах…

В началото Уве ще ви се стори като излезнал от някаква свръх консервативна епоха, затворен човек, винаги сърди за нещо, който обикаля без усмивка на лицето и се кара ако някой наруши правилата в квартала. Всъщност липсата на усмивка не винаги е причина, заради която трябва да съдим хората. Не си правете предварителни изводи, а дайте шанс на Уве да ви покаже какъв е в действителност и какво се крие в душата му. Той е принципен човек, но сърцето му е толкова голямо, че дори няма да усетите как спонтанно ще извърши добрината, с която ще ви спечели завинаги. Неговата същност е неговото минало, пригответе се, защото там някъде в миналото му  ще се запознаете със Соня – образ толкова силен и вдъхновяващ, че изпълва страниците и сюжета само чрез спомена за нея. Тя е изпълнила и целия Уве – нейната сила и доброта живеят чрез неговите действия.

И така, Уве е 59 годишен самотник, който всяка сутрин замисля как да сложи край на живота си и да отиде при своята любима, но все се случва нещо, което отлага намеренията му – или да поправи нечии развален радиатор, или да изрине снега около къщите, или да закара някого до болницата или да спаси котката, която му става верен спътник и приятел. Все такива малки добринки, а за смърт няма време. Когато се нанасят и новите съседи с двете деца, квартала се променя завинаги.

Не че в света няма хора като Уве, напротив, сигурна съм, че са много повече отколкото си мислим, само че ние самите трудно бихме могли да отворим сърцата си за тяхната доброта и да проявим търпението, което е нужно за да ги опознаем и разберем, особено в този забързан свят. И все пак не е невъзможно, защото това, което се случва в тази книга не са чудеса, а чисто човешка проява на ценности.

Незнайно с каква лекота ме плени тази книга. В нея почти няма художествени описания, но има силни  образи и характери. И как трогателно е поднесена само! Не се сещам за друга книга, на която да съм се смяла и плакала едновременно и да не мога да си обясня кой миг – на смях или сълзи – е по-дълъг и по-спонтанен.

И какво друго бих могла да ви кажа, освен да продължавате да търсите и четете тази книга. Не само, защото е хубава и се чете бързо и увлекателно, не защото може да се каже, че е някакъв литературен шедьовър и не защото съм сигурна, че ще ви хареса, а защото съм убедена, че тя ще ви направи поне малко по-добри хора… Това е може би, едно от най-важните й качества…

Други ревюта: Книголандия,Книжен Петър, Мария Донева, Papersmell, Аз чета, Аз чета, Книгозавър, На по книга две, Goodreads и др.

Далеч от светлината

dalech-ot-svetlinata

Когато взех тази книга в ръцете си, не я зачетох веднага, не й сложих разделител, дори не я отворих, а дълго, в продължение на няколко часа я гледах и прокарвах пръсти по гладката повърхност на корицата. Красива е, харесва ми – толкова свежарско изглежда с това небесно синьо, с дървото в края, което създава илюзията, че сякаш е обхванало страниците, тези като от вода извадени листа, които трябва да подсилват чувството за есенност и накрая – маратонката, която виси от клона, сякаш деца са си играли в опити да изплашат птиците. Да, такова чувство имах, когато я гледах,  само че историята не е толкова свежарска, колкото си мислех.

„Далеч от светлината” е дебютната книга на М. О. Уолш, която в момента се радва на голям успех в света. Е, искрено се надявам това да се случи и при нас.

Книгата ми хареса и приятно ме изненада. Историята прониква в най-дълбоките ни представи за това какви сме всъщност и какви трябва да бъдем, като това, което се опитва да ни внуши с всичките си изводи и размишления, може да бъде наречено само с една дума – ДОБРОТА. И макар в изследването си за човешкия характер, за човешките помисли и подбуди да е насочена, може би изцяло към мъжкия свят, наложително е и ние жените да приемем тази гледна точка…

Това е историята на едно 14 годишно момче от квартала Батън Руж, Луизиана, което навлиза в трудната възраст на пубертета, за неговото първо влюбване, което се превръща в някакво маниакално състояние, за отговорите, които търси в продължение на 20 години, правейки анализ не само на собствения си живот, но и на човешките взаимоотношения като цяло. И едно брутално изнасилване, което стои в основата на всичко.

Още в началото разказът започва с толкова живо описание на обстоятелствата – тъмнината, счупената улична лампа, жегата, комарите – думи, толкова реалистично подредени една до друга за да подсилят напрежението и да направят читателя свидетел на онова, което предстои – изнасилването на 15 годишната Линди Симпсън. А свидетели всъщност няма, всичко е само предположение. Ето към това престъпление е насочено разследването на главния герой, не само защото той е влюбен във въпросното момиче и не защото е един от заподозрените. 20 години по-късно, той се връща в спомените си за да разбере истината и да я сподели със света, но целта му е не просто да разбере кой е престъпника и да оневини собствената си личност, мотивите му са много по-дълбоки, много по-глобални. Разследването на случая се разкрива бавно. Запознаваме се постепенно с много герои и лица, част от които са заподозрени. Преминаваме през техните истории, през техните чувства и характери, през техните страхове, изследваме и обстоятелствата които биха могли да накарат някого да извърши някакво деяние. И всеки в един или друг момент може да се види като виновен и като невинен. На лице са естествено и характерните особености на този етап от възрастта, промените, които настъпват във физическо и емоционално отношение – предпочитанията в музиката, дрехите, сексът и др. Наред с всичко това се прави и много дълбок анализ на семейните взаимоотношения и колко различно изглежда всичко през очите на децата. Все неща, които са ни близки, но едва ли им отдаваме някакво значение. Колко често се питаме какво чувстват децата ни, когато преминават през трудни периоди? Може би по-скоро сме насочени към тяхната физическа защита, но не и към душевната им. Много често искаме да ги предпазим, но се получава точно обратното, нашите кризисни състояния се отразяват на техните емоции. Тази книга разкрива много момчешки и момичешки тайни, съзнателни и подсъзнателни. Поднесена е леко под формата на разказ от 1. ед ч., почти без диалози, описва картини от детството с красиви описания и размишления, но всъщност внушава много по-сериозни неща, които трябва да отнесем с годините в сърцата и в съзнанието си за да оформим все пак някакви добродетели. Чете се увлекателно и без затруднения, самата форма на художествен изказ е толкова естествена, сякаш ти говори близък приятел. А края е неочакван и изненадващ. Има своята драма, но и своя щастлив завършек и много точно отговаря на въпроса защо всъщност е разказана тази история.

И сега, ей така, без да питам никой за разрешение, ще си взема последното изречение от историята, за да го перифразирам с цел да ви кажа колко е хубаво и важно да се прочете тази книга, понеже говорих твърде общо за нея, почти без конкретика, а има толкова много неща, които човек трябва да открие за себе си… И когато ви казвам, че това е книга, която си заслужава да бъде прочетена, безкрайно много искам да разберете какво имам предвид.

Издателство Милениум, 2015г.

Изповядвам

izpovqdvam2

Доста дни ми отне да прочета „Изповядвам” на Жауме Кабре, не поради големия обем, а затова че наистина ангажира със сложния стил и философските разсъждения. Има толкова много смесени истории и преплетени реалности в сюжета, толкова различни проявления на изкуството и идеите, толкова нелепи истини и преднамерени грешки, че в един момент докато минавах по страниците се запитах – „Съдба или въпрос на избор е случайността, която ни погубва?” И в този океан от думи, докато разсъждавах върху човешкия живот и природата на човечеството, се загубих в неяснотата си докъде изобщо стига моята представа за живота, за литературата и изкуството… Затова не мога да кажа за какво е точно тази книга, тя е за всичко…

„Изповядвам” обхваща живота на един човек – Адриа Ардевол – от ранните му детски години до неговата смърт, до изчезването му и неспособността да каже къде е, щом вече е никъде. А всъщност животът му е посветен в търсенето на причините, които  пораждат злото, и поради които,  човек никога да не е удовлетворен от собственото си съществуване.

Адриа Ардевол се ражда в семейство на погрешни за него родители или поне това ще са първите ви впечатления от неговите собствени думи. Хора, които по никакъв начин не показват любов и загриженост, но са страшно устремени към неговото бъдеще. Още от малък Адриа знае какъв трябва да стане, без дори да го поиска. И майка му и баща му са сигурни, че той ще е цигулар-виртуоз, но интересите на момчето са насочени в друга посока. Той се увлича по езиците, историята, философията и историята. Едва след смъртта на баща му, решава да застане твърдо на своята позиция. Години наред в търсения от къде се появява злото и връзката му с човешката природа, той разбира за жестокостта на човечеството и научава смразяващи истини за личността на собствения му баща, но също така среща истинското приятелство и любовта, които ще са неговата упора. И вече на една определена възраст, като голям учен, който продължава да търси отговори, той се сблъсква с историите на хора от един от най-тъмните периоди от историята – Втора световна война и концлагерите. И в основата на всичко стои една цигулка – старинен инструмент с много дълга и тъмна история, а желанието за притежанието й е помрачило съдбите на много личности и в последствие и неговата собствена.

Има много красота в тази книга. Наред с цитираните произведения на музиката, изобразителното изкуство и литературата, се развива идеята, че именно изкуството в неговата цялост и неговата същност се явява едно от най-важните противодействия на злото. Но то не дава едни и същи отражения при любители и творци. Едно е, когато се слуша, съзерцава и чете, съвсем различно е, когато се създава. А колкото повече човек навлиза в изкуството, толкова повече то ще става част от живота му, ще му помага и ще му пречи в изборите, които прави, ще го подчинява и ще го прави зависим, защото никога никой няма да бъде способен да разбере докрай изкуството…

Забравих да спомена и това велико чувство като любовта. А това е най-важната линия в историята. Цялата книга е написана под формата на обръщение към една жена – изповедта към истинската любов, което е най-ценното нещо… След това всичко е загубено, останалото е просто илюзия…

Както вече казах в началото книгата е доста обемиста и никак не се чете лесно. Тя е от онези произведения, за които да се използват клиширани изрази като „чете се на един дъх” е абсолютно недопустимо. Книгата е сложна, изисква внимание точно в онези часове, когато мозъците ни са най-будни и въпреки това внася известни смущения в читателското съзнание. Има много бележки под линия, много непозната информация, която може да обърка четящия във всеки един момент. Смесват се историите, смесват се героите, смесват се времето и пространството, смесват се дори разказните форми и това на няколко места се случва дори само в едно изречение. Стилът не е универсален, а единствен и уникален. На моменти дори имах усещането, че чета старинен текст в съвременен вариант. Без съмнение мога да кажа, че това не е книга за всеки читател. Не е за хората, които обичат просто да четат много книги, а за тези, които са навлезли или искат да навлезнат по-дълбоко в света на литературата. Книгата ми хареса, но ще трябва да я прочета поне още два пъти, не защото ми хареса, а защото съм сигурна, че на първи прочит не съм разбрала много от нещата, които казва тя. И защото знам, че за написването на някои книги, авторите им отделят години в търсене и съзряване, дори може да се случи цял живот да работят върху една единствена идея, която искат да споделят със света, а ние си мислим, че като я прочетем за няколко дни и вече всичко сме разбрали, и сме станали дори по-умни, о не, това е една велика глупост. Книгите са като живота, те самите са живот, който се живее по друг начин.

Препоръчвам ви книгата, но ако си мислите, че тя няма да ви ангажира, че няма да ви натовари с жестоките недоразумения на живота и жалките случайности в съдбите и изкуството, а ще ви даде наготово отговори, които да обогатят личната ви философия, по-добре не я четете. Въпрос на избор е! Вашият избор!

Издателство Колибри, 2015г.

Изобретението на Хюго

164189_b

Не знам как да предам очарованието си от тази книга. Не знам дали ще намеря точните и достатъчни думи, за да изразя чувствата, които изникваха в мен, докато варирайки между литературата и изобразителното изкуство, достигнах до магията на киното. А там е мястото, където мечтите оживяват… Има нещо в тази книга, което те кара да се възхитиш, нещо, което те изумява… Не напразно използвам тази дума с признателност към човека, който отвори очите ми за това издание – Изумен!

Но стига с общите приказки, нека отворим сърцата и повикаме въображението си така, както някога сме правили като деца, и видим що е това „Изобретението на Хюго”!…

Това е историята на едно малко момче на име Хюго Кабре, което живее в една гара в Париж. И не просто в гарата, а вътре в стените, между часовниците, които отброяват времето, между стрелките и всички движещи се механизми, които го пазят и точно от техните процепи, той наблюдава света навън. Хюго е сираче. Откакто баща му е починал в пожар, единственият му приятел е един счупен автоматон(робот), който момчето усилено се мъчи да поправи, защото вярва, че ще му донесе важно послание. За целта, обаче, Хюго краде малки части от магазинчето за механични играчки, с чийто собственик си има голям конфликт. Но именно той ще се окаже много важен човек за откритията, които малкото момче ще направи. И именно там, той се запознава с момиче на име Изабел, което му става спътница в едно приключение, осеяно с тайни и мистерии, което ще очертае смисъла и целта в живота и на двамата. Това е вълнуващо пътешествие от тайните изобретения на илюзионистите до вълшебството на киното…и мечтите…

Подчертавам твърде общо, защото ефектът от историята трябва да остане цялостен – загадка за всеки, който посегне към книгата.

Не мога все пак да не кажа няколко думи за изданието. Рядко се намират книги, които съчетават няколко изкуства едновременно. А тази книга разказва не само с думите, но и с рисунките и фотографиите. И така се усеща цялото съвършенство, цялата хармония на тази история, която може да бъде видяна, прочетена и преживяна по няколко начина и в няколко аспекта на изкуството… И разбира се не е нужно да бъдем илюзионисти за да разберем магията й, трябва просто да отворим сърцето си за нея…

Но нека не забравяме, че все пак книгата е написана за деца. И колкото и да сме впечатлени ние възрастните, толкова различно е, когато тя е преживяна през детските очи.

Вече препрочитаме историята за трети път, а филма(забравих да кажа, че има и филм по книгата) не знам за кой път вече го гледаме. Говоря в множествено число, защото това е съвместна дейност с дъщеря ми, която е в първи клас и още не може да чете изразително. Но за мен е удоволствие, че все още двете заедно можем да съпреживеем дадена история. Обичам да гледам как трепват миглите й всеки път, когато чуе името Хюго, как загадъчно се усмихва, когато чуе думата „автоматон” и как любопитно ме поглежда при думата „илюзионист”. А колко тайни и вълшебства, колко смисъл и мечти има в погледите на децата ни. Насладете им се. Оставете ги да помечтаят истински, задръжте детството в тях колкото е възможно по-дълго и в същото време ги подгответе за реалността. Вдъхновете ги! Ако не знаете как им подарете тази книга! Тя ще свърши всичко останало…

hugo

Още ревюта: Изумен, Книголандия, Книжка с мишка, Книгите и децата, Goodreads

ЧЕРНИТЕ КУЧЕТА

196335z

Това е първата книга на Иън Макюън, която прочитам и си признавам, че за мен е огромен пропуск. Гледала съм филми по негови книги, но това не е същото и не може да го компенсира.  Това, което за мен е от най-голямо значение е, че съм се лишавала от стила, начинът по който разказва историята, сякаш омайва, а за мен това винаги е било едно от най-важните неща.

„Черните кучета” е роман за човешките подбуди, за ценностите и каузите, към които се стремим, за вътрешните ни страхове и техните външни проявления, за любовта, която ни пристрастява един към друг и различията, които ни отблъскват. Всъщност не мога  да определя за какво точно е тази книга, сякаш в нейните 200 страници е побрана цялата идеология на човешкото съществуване…

Дисбалансът във вътрешното ни съзнание, начинът, по който търсим някаква хармония с природата, зачитането на божествената същност, което се противопоставя на дълга към обществото, на политическата кауза и отговорност – тези толкова различни една от друга сфери са представени в романа чрез Джун и Бърнард, а това е тяхната история, разказана от зет им Джереми. Всъщност Джереми е главният разказвач на историята и се явява доста привлекателен като персонаж. Неговата съдба и миналото му са не по-малко драматични. Останал в детството си без родители, той все наблюдавал чуждите, опитвал се да се свърже с тях. Оттогава все се занимавал с чуждите истории, с чуждите съдби, може би като оправдание за своята собствена, за да не личи, че е човек, на който все нещо му липсва, че не е цялостен. Ще си кажете, защо му е на някой да изследва историята на своите тъстове? Но факт е, че след като се оженил за дъщеря им Джени, съдбите на Джун и Бърнард, толкова противоположни като светогледи, направо го обсебили. Джун и Бърнард, двама млади комунисти, верни на каузата, толкова влюбени и толкова сексуално привлечени един от друг се събират и създават семейство, после се разделят и дори се намразват заради идейните си различия. Както казва Джун:

Истината е, че двамата се обичахме, винаги е било така, обсебени сме един от друг. Но не успяхме да използваме любовта си за нищо. Не си изградихме живот. Не се отказахме от любовта, но и не се поддадохме на нейната власт. Проблемът е лесен за описване, само че ние никога не го описахме.”

Промяната започва, когато Джун среща в гората две черни кучета и това завинаги променя живота й. Лицето й постепенно започва да придобива друг образ, рязко изоставя досегашните си идеали и започва да търси нещо съвсем различно като виждане и гледна точка за съществуването. Тя вярвала, че срещата й с кучетата я накарала да види злото, олицетворено чрез страха, дисбалансът между всички човешки същества и променя коренно идеите си. А кучетата, както Бърнард им казва са „живота и времето”. Той не вярва на нейната промяна и нейните виждания за „човешката природа”, за „доброто и злото” и за „революция във вътрешния ни живот”, той е устремен към каузата си към обществото, и към политическата си идеология. Това са те – двама души, толкова различни и толкова обсебени един от друг. И колкото и да се обичат, колкото и да се мразят и макар и разделени, те просто не могат да се възприемат поотделно.

Объркващо е! Красиво объркващо… и като време и пространство…и като хармония… Всъщност случката с черните кучета в началото е само загатната. Тя се разкрива чак накрая, което е и идейно свързано със сюжета. Много въпроси задава това фино повествование. Въпроси свързани не само с човешките взаимоотношения, но и с личностните ни перспективи и самото ни съществуване.

За мен беше като пътуване във времето от изначалните въпроси за човешката природа до нейната същност…

Още ревюта: Lira.bg