Да дойдеш на света

dadoideshnasv2

Говорим си преди два месеца с моя любим български писател Галин Никифоров и обсъждаме творчеството на Паоло Джордано и Маргарет Мацантини. Това е и ще си остане един от най-стойностните ми литературни моменти. И някак случайно се появи тази тема – писателят спомена тези две италиански имена, а аз ахнах, защото са ми любими. Говорихме си за това момче, което на 26 години написва един изключителен дебют и за тази жена, която е така безпощадна в писането – към читателя, към действителността, към всяка тема, достойна за перото й. Обсъждаме творчеството, а после минаваме към личния живот (на Мацантини) – съпруг, деца, кариера, филмови екранизации и т.н. Накрая  Галин заключава, че съм била права, че съвременната италианска школа в литературата е много добра, и че такива автори трябва да четат не само читателите, но и писателите, а аз си се радвам и ми е хубаво…

Винаги съм се възхищавала на писатели, които взимат определена тема, идея, проблем и правят от това шедьовър. Разбира се има много хубави идеи и теми, които си заслужава да се разгърнат и да се представят на света, но в много случай липсва качественото изпълнение – разказът, литературният изказ, стилът. Може би това е едно от нещата, които разграничава литературата от просто писането, от това как една книга може да въздейства на читателя. Има книги, които просто хаотично преминават през погледа ни, но има и такива, с които живеем дълго време и всекидневните ни настроения  зависят от това какво сме прочели в тях.

Да искаш дете, а да не можеш да имаш – това е една от темите в книгата „Да дойдеш на света” на италианската писателка Маргарет Мацантини и според мен едно от най-ярките й произведения. Само да вметна, че преди да прочета книгата, три пъти съм гледала филмовата й екранизация на Серджо Кастелито с участието на Пенелопе Крус. И въпреки това, когато четох книгата пак плаках. Е, бива ли така – питам се – бива ли? Доста време мина откакто затворих последната страница, но не бях в състояние да напиша нито думичка, нищичко. В главата ми постоянно се появяват определени моменти, въпроси, цитати на изречения. Не е толкова просто само да затвориш очи и пак да ги отвориш за да разбереш къде си, трудно може да се излезе от такава история, ако изобщо е възможно това да се случи.

Напрежението започва още с първата страница, с неочакваното обаждане на Гойко. А кой е този Гойко? – ще се запита читателят. „Моят Гойко” ще му отвърне героинята. А времето е тук и сега в настоящето – двама приятели се срещат след години за да ни отведат към спомените си, към следващите и последващите страници, които ще разкрият миналото на техните животи. А там се крие една любов – голяма, дълбока, всепоглъщаща, безотказна – любовта между италианката Джема и фотографа от Генуа Диего, които се запознават на територията на Сараево, докато Джема прави проучване за творчеството на Андрич. Там се появява и тяхната съкровена мечта – да имат дете – която прераства в идея фикс и голяма част от любовта им преминава в търсене на всевъзможни начини да я осъществят. Няколко години по-късно избухва войната в Босна и Херциговина, за която се говори, че е междуетнически конфликт, в периода 1992-95(3г) – обсадата на Сараево и положението става още по-мъчително. Странно е, че  тази война съм я чувала само като исторически момент, дори не си давах сметка, че годината е толкова скорошна, но тази история ме провокира да отворя и да прочета за нея. Естествено това, което може да се научи са само факти, докато в книгата този период е разгърнат не в политически и военни детайли, а в самата действителност на обикновените хора, които стават жертва на насилието. Така пише Мацантини, че читателят е там в действителността и участва в тази война. В един момент е просто страничен наблюдател, в следващия е насилникът, снайперистът, безкомпромисният войник и изведнъж става жертвата, невинното дете, малкото момиче, жените и децата, оцапани с кръвта на жестокостта. Много е живо това повествование, направо ти влиза като с игла във вените, не е за хора със слаби сърца. Но всъщност това, което е един от най-важните нюанси на книгата е да се проследи животът  на едно дете, заченато с насилие и оставено да дойде на света. Човек винаги може да избяга от войната, но никога не ще е способен да избяга от себе си. Животът е въпрос на избор.

На остров Корчула прекарват последната си нощ заедно. Той се покатерва на скалата. Вижда нещо за снимка. Дете, което лови риба, някой  Анте. Хероинът  е влязъл в кръвта, красивото нещо. Ако едната ръка прекъснеше полета му, за да го попита как е преминал животът му, той щеше да се усмихне, да направи с пръсти знака окей, премина достойно.

Сяда върху ковчега си, протяга крака, гледа ме. Онази лента е още в джоба му. На нея са лицата на дяволите, един от тях е убил синьото дете, един от тях е бащата на Пиетро. Завеяният млад фотограф никога не е правил журналистически удар. Изтегля лентата от касетката, изгаря е на светлината. Изважда Пиетро от Историята, довежда го на света.”

… И да, има някои мигове, от които не можеш да се откъснеш…красотата е в езика, красотата е в героите…

Не пропускайте тази книга, елате на света…

Още мнения Goodreads.   Колибри 2012г.

 

Advertisements

НИКОЙ НЕ СЕ СПАСЯВА САМ

niknesespsam2

Това е първата книга на Маргарет Мацантини, която прочитам. Е, какво да ви кажа, италианците ме изумяват – Паоло Джордано, Фабио Воло и сега Мацантини… и сигурно редицата е много, много дълга, а аз имам достатъчно време да мина по нея…

„Никой не се спасява сам” е книга, която може да издълбае душата ти. И го прави с такава лекота, че после се чудиш дали е възможно да се случи наистина. Това е книга за драмата на едно семейство, съвременна двойка – Гаетано и Делия. Има моменти в живота, който действат на принципа на чудесата. Колкото и нещастно детство да си имал, през каквито и проблеми да си преминал, когато срещнеш другия – твоето допълнение и започнете да се възприемате като едно цяло, като един организъм – животът се променя и светът започва да се върти по друг начин. Делия и Гаетано са две изтерзани души, които не могат да намерят синхрон между себе си и света. Те се влюбват спонтанно и толкова силно, че това дълбоко първично чувство ще им остане като наказание за цял живот.

Една прекрасна вечер – вечеря в италиански ресторант, на чаша вино те стоят един срещу друг след 10 години съвместен живот, след 10 години щастие и нещастие, умиране и възкръсване. Гаетано и Делия са вече разделени, разведени са. Имат две малки деца – изкупителните жертви, истинските въплъщения, пълни с живот, които поемат ударите от грешките на своите взаимно погубили се родители. Всъщност цялото действие в книгата се развива около тази вечер в ресторанта – тя е рамката, която огражда миналото, цялото им щастие, копнежите, упреците и несъстоялите се компромиси, глупавите грешки, изневерите… Както се случва при повечето млади семейства, които не знаят как да живечт заедно, не са се научили, различни са и тази разлика може да ги съсипе, да ги унищожи, но и да ги направи щастливи. Те говорят за лични неща – за децата, за чувствата си, за изгубените възможности. На съседната маса стои възрастна двойка – щастливи са. Думите, които изрича старецът на Гаетано и Делия – „Никой не се спасява сам” ги връща на изходна линия и те започват да се питат има ли смисъл да се връщат назад, да се опитват да се спасят отново или е по-добре така, разделени, има ли смисъл във всичко изобщо?…

Много дълбока психология има в тази книга, много силно въздейства, особено на по-слабата, по-чувствителна психика. Способна е да те издълбае отвътре и да изкара навън всичките ти душевни терзания. С такава лекота са поднесени думите и в същото време са сякаш построени в сюжета за да разчоплят травмите на едни човешки взаимоотношения.

Книгата е малка – 211 страници. Чете се за няколко часа – може би два, може би три, в зависимост от това в какво настроение те завари. Вчера вечерта можех да я дочета цялата, толкова се дглъбих. Оставаха ми само 30 страници – това са по-малко от час, по-малко от 60 минути или няколко хиляди секунди. Но толкова се изморих от тези нещастници – героите, от тези две съдби и техните болки, от тези сравнения и така подредените думи, които могат да те изкарат извън кожата ти. Ще си я остава за утре – казах си – късно е вече ще си почина. Ако я дочета сега няма да мога да заспя, ще я мисля цяла нощ, а може би и цял ден… а сигурно и цял живот…

Сутринта е по-мъдра. Повече можеш да се насладиш, да възприемеш, да усмисли. И след това да разсъждаваш върху себе си, върху собствените се взаимоотношения, върху живота, който живеем…

Нямам какво повече да кажа, прочетете я и ще разберете какво имам в предвид…