В смутните часове по здрач

vsmchpozdrach3

Обичам криминалните романи, макар че не винаги съм в настроение да ги понеса. Фен съм на Стиг Ларшон и обожавам трилогията „Милениум”, но не стикерът върху корицата на книгата „В смутните часове по здрач” беше причината да посегна към нея. Обикновено избирам книгите или по препоръка или по случайност и впечатление. Знам, че не мога да дам шанс на всичко, което искам да прочета, но се радвам, че прочетох тази.

Началните думи ме отведоха в гъстата непрогледна мъгла на призрачния алвар на остров Йоланд. И там сред пустошта срещнах едно момче, което от любопитство се отдалечаваше от дома си, самичко и не знае къде отива. И колкото повече се доближавах до образа му, така непредсказуем, по детски тласкан към незнайното, толкова повече разбирах, че нещо ще се случи, а детето вече не виждаше дома си, нито пътя по който да се върне. Мъглата бавно очерта фигурата на непознат мъж, който подаде ръка към детето и то разбра, че е безсмислено да бяга…Ето това беше преломният момент, който предначерта съдбата ми и аз разбрах, че трябва да извървя до края тази история.

„В смутните часове по здрач” е първокласен криминален роман, чието действие се развива на остров Йоланд. Случаят с изчезналото дете слага тъмна сянка върху жителите на града. 20 години по-късно майката на момчето все още не може да се отърси от трагедията. Завръща се на острова и заедно с баща си – бивш моряк, който е получил неизвестна пратка с улика по случая, започват издирването от начало. Кошмарното минало и спомените не винаги могат да се преживеят, особено когато истината не е разкрита. А истината е винаги жестока. Издирването ги отвежда до едно име на мъж – демон, което жителите на острова или премълчават, защото искат да забравят или мълвят с ужас, защото носи страх и мистерия, а споменът за този човек витае като призрак из местността. Според всички заключения този мъж е срещнал детето в съдбовния ден, макар че вече е бил мъртъв от години. Обяснението съвсем не е толкова лесна… и безопасна задача. Краят е учудващо различен и неочаквано изненадващ.

Аз не обичам да стигам до края. Обичам да се движа по пътя бавно, обвита в неяснота и заблуждение като самите герои, да подозирам всичко и всички, да се съмнявам и самозалъгвам, че историята може да завърши и по друг начин. Но обичам и чувството, когато затворя последната страница да осъзная, че светът ми е станал с още една история по-пълен и по-различен…

Книгата на Юхан Теорин е обсебваща. Държи те в напрежение, без да те отпусне нито за миг, а когато започнеш да се заблуждаваш, че си наредил всички парчета от пъзела, нещата да тръгнат в обратна посока. Но това е умело изиграната игра между автор, читател и произведение. Да, на моменти ми дойде твърде тежко, разчувства ме, вероятно защото е замесено дете, а децата са най-невинните създания на света. Но литературата е откровение, толкова силно, колкото и самият живот.

„В смутните часове по здрач” е силно четивен роман, а намерих и филма, който се казва „Skumtimmen”. Надявам се довечера да се отпусна пред екрана и отново да преживея историята, но на всички препоръчвам да прочетете първо книгата, защото думите могат да ни нарисуват свят, какъвто нищо друго не може да нарисува…