Потапяне в магията на „Айсберг в пустинята“, „Името на неделята“ и „12“

DSC_0904

Пловдив е град, в който се събират изкуствата и някак спонтанно си взаимодействат! Ако ме попитате защо, ще ви отговоря, защото „такава му е магията”…

Вървя бавно по центъра, свивам по тесните улички, които ще отведат мислите ми към едно от тепетата. Земята е все още мокра от среднощния дъжд, който се изсипа безмилостно, прогони уличните котки, но доведе много охлюви. Вървя бавно, внимавам да не настъпя някоя крехка черупка, защото ще ми остане в обувките и после кракът ще ме боли, а с него и сърцето. Пресичам улицата, поглеждам нагоре… гледа ме паметникът Альоша. Странно е, винаги съм го възприемала като една статична картина – твърда и студена, просто като част от този град, като спомен от детството, като нещо, което вижда всичко от високо, но не може да се движи, да говори, а само си разменя поглед с птиците. Трябва да го видя по-отблизо и тогава се появява онзи вътрешен глас от книгата, който ми казва „Ботушите му са пълни с дъжд, шапката – с врабчета”…

„Айсберг в пустинята” на Елеонора Пенева е малка книга с 21 къси разказа, но когато човек остане насаме с тях има чувството, че чете стихове в проза. Повечето от разказите са монолог, чува се женски глас, който не само говори, той внушава. Историите отразяват ежедневието – онова злободневното, действителното, както и другото – мечтаното ежедневие, което понякога се появява в главите ни под формата на размисли за живота, за онези малки неща, които ни се случват. А думите подаряват вълшебство, понякога го правят иронично и парадоксално, но достатъчно метафорично и оригинално за да хвърлят читателя в размисли, да го засмеят, да го заплачат, да го шамаросат по онази част на бузата, където най-силно боли за да приеме действителността, а после да го погалят по най-меката част на косата, за да почувстват красотата й. И го правят толкова простичко и оригинално – „тревата е зелена, розата – червена…небето е синьо, а слънцето жълто и топло на пипане”. И всеки би усетил това, ако прочете разказите „Груб строеж”, „Откачена жена”, „Произшествие без заглавие”, „Писмо до теб и дядо Коледа”, „Стъпки по небето”, „Шапка с врабчета”, „Маргинал”…..

Лично аз се почувствах така, когато прочетох разказите – объркано, но вълшебно, с малко тъга под клепачите, но с лека усмивка между устните. Запитах се защо, но си отговорих – защото…такава й е магията на книгата.

А магията продължава и аз се разтварям в нея, сънувам я и не мога да я извадя от сънищата чак до началото на новия ден…

А новият ден е неделя – почивният! Чаша топло кафе и 6 пръста усмивка – по 3 от двете страни на лицето. Началото започва тихо, мигът е ден изпълнен с думи. Забравям името си, защото търся нечие друго. Чета на глас, но чувам гласа на Ина Иванова. И никога преди да не бях чувала този глас на живо пак щях да го разпозная сред множеството, защото в него сякаш е събрана цялата нежност на света. Чак сега виждам, че пия кафето си в червена квадратна чаша – от онези рекламните на Нескафе, дето ги дават с кутия от 250 грама. На нея пише „За една страхотна сутрин”. Отпивам и преглъщам…бавно. Искам да задържа мига, защото сутрините свършват бързо, а името на неделята е „неспокойствие”…

„Името на неделята” на Ина Иванова е сборник с 24 разказа. Написани са красиво, нежно и непретенциозно. Когато ги чете, човек има чувството, че чува славей да пее. Всеки разказ разказва история, която отразява вътрешните чувства на героите и това, което ги заобикаля, това, което им се случва е огледалото на техните емоции. Ина Иванова взима малките неща – миговете – облича ги в нежност, пречупва ги метафорично, отгатва миналото им, придава им плътност… и ги превръща в история – красива история – „Два слоя изолирбанд”, „Прости правила за препрочитане на писмо”, „Чертички”, „Оразмеряване на тишината”, „Разкажи ми”, „Изкуството на мълчанието”, „Червени квадратни чаши”, „Десет дни юли”…

В края на всеки разказ се затваря една вратичка, но се отваря друга – там в съзнанието на читателя, който въздъхва с онази въздишка, която се появява след нещо хубаво, след една хубава история. Не знам, но при книгите е почти същото като при хората. Човек толкова дълго се опитва да изтръгне от себе си внушеното от прочетеното, че накрая успява. И чак тогава се открива наистина. А после се пита как с няколко красиви думи, мелодични и истински, „може да се разкаже нещо толкова кратко и дълго като живота”.

Книгата на Ина Иванова ме накара да прелитам между спокойствието и неспокойствието на миговете, превърнати в история, между личните чужди драми и моята собствена, без да мисля за понеделника, „в който абсолютът” ще ме зашлеви и светът ми ще бъде с една неделя по-голям…

Неделята беше последната от Август, а годината започна през Март, свърши Декември и разбърка месеците. Ето как се срещнах с числото 12.

„12” е дебютната книга на Силвия Димитрова с 12 разказа, назована на броя на месеците в годината. Прочетох всеки разказ по два пъти, за да проследя историята, която иска да ми разкаже и да слушам музиката, която идва от думите – красива, нежна…изящна…

Някои истории ме зашеметиха – „Осем”(Януари), „Къщата”(Април), ”Виктория”(Август), „Закотвяне”(Юли), „Думите”(Февруари), „Гарвани”(Май), „Парабола”(Септември)… Усещах себе си как минавам по редовете, стигам до последната дума, спирам се на точката след нея и чакам. Чакам онзи вътрешен глас да продължи да ми говори, да ми разказва, да ми внушава, да ме обърква… За мен тази проза е изгладена до съвършенство – тънка като стъкло – чупливо и тревожно, по чиято повърхност се плъзга отражението на смисъла. Сложих книгата с лице за да я гледам и си казах, че в началото на всеки месец ще прочитам разказа предназначен за него, за да може дните ми да започват с думи и истории, в които непрекъснато ще се търся, докато веднъж не мине това число 12 и годината започне отново… Така и направих и бих искала да споделя един от миговете…

1ви Август – месецът на разказа „Виктория”. Страхотна отпуска. Намирам се някъде из българското черноморие (подробностите не са важни). Мигът ме хваща на плажа. Рано е още, водата не е за влизане, трябват й повече слънчеви лъчи. Чадърите започват да прииждат като гъби. Детето ми си играе на пясъка до водата, опитва се да направи заливът на остров Мако. Спокойна съм. Разтварям книгата. „Бях забравила това усещане от детството – да гледаш света, легнал под клоните на стария ясен.” Усмихвам се леко и си представям трапчинката, която никога не съм имала. Бях забравила това усещане да стоиш на плажа с книга в ръка, чиито страници бърза да разгърне вятърът, а  шумът на вълните да служи като саундтрак на историята.

„ – Мамо, защо се криеш? Знаеш ли как ме изплаши?” – Сепвам се, вдигам поглед, рязко. Детето ми все още е на пясъка и все още се мъчи да направи онзи „залив”. Баща му е до него и го наблюдава. Спокойна съм. Свеждам поглед отново и се скривам между редовете. Скривам се? Не.

„ – Не се крия. Просто слушам замята.”… морето се обажда.

Настръхвам и не мога да си обясня дали това е от лекия вятър или от думите, които са откраднали момента. Над чадърите прелитат ято чайки или може би са гларуси. Така и не се научих да ги различавам.

„ – Каква е тази птица, мамо? – кокори се до мен Виктория.”

„ –  Птица – отговарям.” … просто птици…

„ – Мислиш ли, Вики, че хората могат да летят?”…А можем ли наистина? Птиците са над главата ми и се носят към морето. Вярно, не приличат на хора, но ако хората повярваме още мъничко, може би ще заприличаме на птици… Оставям се на магията. Погледът ми минава по изреченията, после „пълзи по пътеката, изкачва контурите на храстите с цветя, насочва се към ясена… и замръзва. Горе просветва кичур червена коса.” Червена като червеното от страни на слънцето, което се вижда в хоризонта. В съзнанието ми още стои онова нещо…магията…на думите…и не иска да си тръгне или аз не искам да я пусна. Над морето продължават да кръжат онези чайки или гларуси. Мигът е пълен с криле – крила от вълни, крила от чадъри, криле на гларуси – толкова са много, че ми влизат в очите, запълват ме, но аз не ги виждам, защото в съзнанието ми са само онези…криле, направени „от амбалажната хартия в коридора”…

 

Пустинята на думите е необхватна и гореща, има Айсберг някъде там, можем да го открием, но само в неделя – онази, на която знаем името, а ще го узнаем след като преминем през 12 месеца себеоткриване и чак тогава започнем отначало…