Луди разкази

Луди разкази

„Луди разкази” е третата издадена книга на Добромир Славчев. След двете му поетични бижута „Инфлация на чувствата” и „Храна за върколаци”, „Луди разкази” гръмко ни представя едни житейски и увлекателни истории, поднесени под формата на късия разказ.

Дълго заглеждах това красиво издание с провокираща корица. Дълго разглеждах и изумителните илюстрации отвътре – разположени между редовете на отделните истории, но без думите, за които са създадени, не биха могли да бъдат разгадани. Затова, когато разтворих страниците и се потопих в разказите, разбрах, че думите рисуват всичко, което можеш да видиш и загатват за онова, което не можеш.

Още с първия разказ „Фобия” пред читателя се разкрива свят, който не толкова граничи с художествената измислица, колкото с живото – реалното измерение на нашето съществуване…действителността. А тя за героите е такава – налудничава, пъстра, тежка и болезнена, смела и предизвикателна и на моменти много хумористична. Погледът е насочен към живота в българското село, в един не много далечен за нас период, но има и няколко съвременни разказа в книгата. Героите са толкова истински – говорят, разказват, а читателя леко се усмихва отстрани или проронва сълза, изправен пред неизбежността на странната ситуация разлистила се пред очите му. Героите симпатизират още с имената и прякорите си – Станчо Лютата, Китьо Тока, Джамал, Ричо-Белия хляб, Пенчо Котката и др. Някои от историите са чиста доза хумор, други са по-сериозни и ни карат да се замислим за света около нас, в трети има тъга и едно иронично обръщане към фразата „Светът е оцелял, защото се е смял.”

Докато четях разказите, в мен все повече се надигаше чувството, че това не са просто измислени и претворени чрез художествената форма истории, а са истински – дълго време наблюдавани, осмисляни и после разказани.  И това чувство се потвърди.

След като прочетох и последния разказ, затворих книгата, после пак я отворих и някак си се върнах към моето детство, към моите години на село – към случките, които са ме разсмивали, впечатлявали и тези, които са ме научили да пораствам.

Ще си позволя да цитирам любимите си разкази в книгата – „Фобия”, „Рита Павоне”, „Коминочистачът”, „Джамал старият гъбар”, „Корени”, „Галка”, „Рак”, „Бомба”, „Пис, пис, Герчо”…

Преди малко повече от седмица имах удоволствието да се запозная лично с автора Добромир Славчев на представянето на „Луди разкази” в Пловдив в Книжарница Кафе-клуб Сиела. На срещата гостуваха и художникът на илюстрациите Николай Богдев, и артистът Вели Чаушев, както и пловдивският писател Стефан Бонев. И това ще си остане едно незабравимо представяне за мен.

Препоръчвам книгата на всички читатели, защото няма как да усетим нещо хубаво ако лично не го вкусим, прочетем и преживеем…