Разговори с моята котка

razgovori_s_moyata_kotka-project

„Защото към щастието има много пътища, но котките знаят най-прекия.“…Книгите също…

Досега не бях запозната с творчеството и личността на Едуардо Хауреги, но съм изключително щастлива, че го направих. Не съм чела „Йога по сицилиански”, но може би тя ще е една от първите книги, които ще прочета през новата година.

„Разговори с моята котка” не блести с особени литературни стойности, но е очарователна с мъдростите, които човек може да открие в нея и да черпи вдъхновение. Това е книга, която предвещава и подарява щастие, като наръчник, предаден в художествена форма чрез историята на една жена и нейната котка – разказ, в чиито страници е разпръсната мъдростта и тайната на съществуването.

Историята на Сара Леон не е по-различна от моята история, нито от вашата. Всеки от нас в определен момент може да попадне в обстоятелства, които да го доведат до нещастие и депресия. Това се случва постоянно в живота и в последно време все повече и повече. Но въпросът е как ще продължим след това? Не винаги се оказваме достатъчно силни за да се справим сами, затова често съдбата ни изпраща някой, който да ни помогне. Точно това се случва и със Сара, когато е на предела на разочарованието. Неуспехите и напрежението в работата, липсата на отношение, любов и честност от страна на годеника й, финансовите проблеми на семейството – всичко това са съставки на нещастието и в един момент започват да й се отразяват и здравословно. Точно тогава се появява Сибила – мъдра и красива абисинска котка, която притежава умението да говори. Малко по малко тя помага на Сара да разбере света, който я заобикаля и причините, довели я до това състояние. Научава я да прощава, да обича себе си, да обръща внимание на дребните, но ценни неща, които до скоро Сара дори не е забелязвала. Всеки ден по малко й показва различни техники на йога, медитация, начини на хранене и начин на живот, а това вече са съставки на щастието. С мъдростта и спокойствието на древен духовен учител и инстинктите на животно, тази загадъчна котка, която говори и го прави напълно естествено в съзнанието на Сара, й показва какво е да бъдеш част от природата и защо трябва да стигнеш до състояние: „да наблюдаваш себе си как наблюдава света”. Сибила разгръща пред Сара въпросите, които са вълнували хората винаги – за прошката и защо ни е нужна, за смирението, за болката, за любовта, за живота и смъртта:

„Във Вселената нищо не изчезва, както и не се появява. Каквото има – това е. Променя се само формата на съществуване.”

Може би не за всичко има отговори, но понякога осъзнаваме неща, които не можем да обясним с думи.

Сара, естествено се научава да бъде щастлива:

„Усещах, че най-после съм стигнала там, където трябваше да стигна. Не бе посока, цел или край. Бе завръщане на собствения ми път. Моят път.”   

Изумително е как тя се променя напълно, но по-впечатляващото е, че може би отчасти аз също. Дори не съм предполагала, че книга може да ми въздейства по такъв начин. Вярвам, че както в живота, така и в четенето трябва да има баланс. Човек трябва да разнообразява. Всяка книга носи различно послание и докосва по различен начин. И както казват хората, в което аз съм абсолютно сигурна, че ако човек трябва да прочете дадена история, тя рано или късно го открива. И тогава трябва да съдим за книгите по друг начин – не само дали са ни интересни и вълнуващи, а дали са способни да ни променят.

Накрая бях толкова улисана в тези думи, че докато се усетя вече четях „Благодарности” и точно там се срещнах с автора и неговите вдъхновители в лицето на Лао Дзъ, Ерих Фром, Тик Нят Хан, Махатма Ганди и други. А за самият Едуардо Хауреги научих, че изнася лекции по позитивна психология. Тогава си обясних защо книгата ми въздейства по този начин – това е мъдрост и философия, изучавана и практикувана години наред, а това е писател, на който мога да се доверя напълно.

Затворих последната страница с усмивка и впечатление, че стаята, в която стоя става все по-голяма. А какво ли ще стане, когато изляза навън? Сигурна съм, че това е и целта и посланието на тази книга. Може би занапред ще се опитам да се вслушвам все повече в съветите на Сибила, защото светът може да изглежда и по друг начин и животът може да бъде едно безкрайно вдъхновение, постижимо за всички…

ИК „Хермес“ 2017г.

Advertisements

Чудото

Print

Ема Донахю е ирландска писателка, позната на българския читател с романа си „Стая”, който е емблематичен за творчеството й и аз лично много харесах. Не мога да не спомена, че за филмовата екранизация на „Стая”( на която Ема Донахю си е сценарист) през 2016 година Бри Ларсън взе Оскар за най-добра женска роля.

„Чудото” е нейната нова книга – психологическа история, в която както може да се предположи от заглавието е, че вероятно става въпрос за някакъв феномен. Като тема пред нас застава един много сериозен сюжет, който може да повлияе на представите ни за набожността и вярата, за наивността и заблудите, които понякога определят стойността на човешкия живот. Всъщност ни кара да се запитаме, кое е онова нещо, което контролира силата на волята и може ли изобщо да бъде спряно?

„Чудото” е тъмна и мистична приказка за едно единайсетгодишно момиче, което отказва да се храни. Въпросът обаче е защо?

Действието се развива в средата на XIX век в мрачно селце в провинциална Ирландия, в което медицинската сестра Либ Райд е изпратена да наблюдава малко момиче, което по незнайни причини е отказало да се храни и от четири месеца е поемало само по лъжичка вода на ден. Работата на Либ е да следи здравословното състояние на детето, без да взима отношение върху причините, довели до отказа от храна. Но може ли човек да стои равнодушен към нещо, което е в разрез с природните закони или да не се запита как човешко същество стояло без храна в продължение на 4 месеца е още живо. Пред нея застава въпросът дали това не е някаква измама, чрез която родителите искат да бъдат забелязани от обществото или наистина става въпрос за някакво чудо, което ще е началото на нов етап от човешката еволюция. Въпреки, че Либ Райт безусловно вярва в първото и се заема на всяка цена да го докаже, сблъсъкът с мрачната обстановка, в която попада, странните и мълчаливи родители на детето, потискащото обкръжение, всичко това все повече започва да я обърква. Ана е дружелюбно дете, но е силно вярваща. Моли се всеки ден по няколко пъти, изповядва се пред местния свещеник и твърди, че се храни с „манна небесна”. По всичко личи, че има нещо, което не е наред с цялата ситуация. Либ бързо се привързва към малката Ана, която постепенно започва да споделя много тайни от живота си, травми, вярвания и заблуди. Откроява се едно по детски чисто, но подлъгано отношение към света, който съвсем не е приказката, която трябва да бъде.

Книгата определено ангажира и предизвиква разсъждения относно някои аспекти на човешкото поведение и отражението им върху живота като цяло. Човек няма как да остане безразличен към историята, още повече защото е замесено дете. Темата е твърде сериозна, много истинно е предадена за времето, в което се развива действието. Силно е застъпена темата за набожността и влиянието й върху убежденията на човек.  На моменти се усеща едно готическо напрежение, което си има своите елементи на ужас. Историята завършва много изненадващо и придава ярък контраст на целия разказ. Неочакваната развръзка е едно от основните неща, които винаги впечатляват читателите, понеже в природата ни е да правим догадки. Затова „Чудото” на Ема Донахю може да се приеме и като предизвикателство. Прочетете я!

Издателство Милениум, 2017г

„Махмурлукът“, „Хипстърът“, „Съпругът“

23844605_1703640146335005_991313477832469037_n

Животът, колкото и прекрасен да е, често ни разкрива своите странности и  ни поставя в ситуации, от които трудно можем да излезем. Понякога е абсолютно необходимо да погледнем на даден проблем от другата гледна точка – хумористичната. Смехът е основен двигател на живота и много ефикасно средство за справяне със стреса и ежедневните грижи, които ни обременяват, затова не можем да го пренебрегваме.

Колкото и добре да живеем обстоятелствата рано или късно се променят, най-вече със семейното ни положение и разбира се, след като сме се запознали с магическото въздействие на алкохола. Затова е необходимо да се информираме – или предварително, или в заварено положение, по необходимост. 🙂

Поредицата на Джейсън Хейзли и Джоел Морис  – „Махмурлукът”, „Съпругът” и „Хипстърът”, е посветена точно на тези проблеми.

Книгите съдържат забавни цитати, поучителни илюстрации и житейски мъдрости, насочени към забавната страна на живота, като целта им е не само вътрешния комфорт и доброто настроение на човека, който ги чете, но и да го запознаят съвсем искрено с някои факти и ситуации, които биха могли да му бъдат полезни.

„Хипстърът” ни дава ясна представа за тази средна класа от обществото, като акцентира на техните странности и отличителни белези. „Махмурлукът” ни обяснява всички тайнствени и чудновати неща, които ни се случват след като сме изпаднали в това състояние. „Съпругът. Наръчник за употреба.” е чудесен съветник и поддръжник на доброто настроение на всяка бъдеща, настояща, а защо не и бивша съпруга. Направо ще се изумите какви прозаични истини ще откриете. 🙂

И трите издания са малък формат с твърди корици – удобни спътници в ежедневието ни. 🙂

А ето и някои произволни цитати:

„Това е съпруг. Може да ви се струва, че устройството му е сложно, но на практика схемата му е проста. Наденици с бира са подходящото гориво за него.” (Съпругът)

„Отиването на работа с махмурлук може да изглежда неосъществимо, но е важно да не загубите работата си. Дори ако тя е била причината да се напиете.” (Махмурлукът)

„Хипстърите обичат да колекционират стари и демодирани вещи, защото по този начин вещите стават модни.” (Хипстърът)

…..

Издателство Еднорог 2017г.

 

 

ПРЕЛЕСТ

prelest2

Маргарет Мацантини е италианска писателка, родена в Дъблин, известна на българския читател с романите си „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”. И по трите й книги има силни филмови екранизации, режисирани от съпруга й Серджо Кастелито – известен италиански актьор и режисьор. „Прелест” е най-новият й роман, за който ще споделя впечатленията си.

За мен е нужно първо да отбележа, че Маргарет Мацантини е една от любимите ми съвременни писателки изобщо. Хората, които са прочели поне една нейна книга знаят защо. Но за тези, които досега са нямали близка среща с нейния литературен свят, може би е хубаво да се обоснова.

Маргарет Мацантини пише съвременни реалистични и често силно драматични човешки истории. Винаги в основата стои любовта – голямата, безумната и по-силна от всичко любов, но и пренебрегнатата, не докрай разбрана, съдбоносна и болезнена… Често обстоятелствата и времевото пространство, в което се разказва историята са тежки и сурови – войната в „Да дойдеш на света”. Но не това е, което прави историите толкова интересни и в частност любими. По важното за мен е начинът, по който се разказва историята, т.е. самото изпълнение. Интересно ми е как писателят измисля и дооформя дадената история в съзнанието си, как съживява персонажите и ги представя на читателя, как подрежда думите в пространството и създава действителност, и успява ли макар и невинаги с точност да внуши, че животът понякога може да бъде просто една неразбрана ситуация или погрешно тълкувана заблуда. Ето тук според мен е и ролята на метафорите. „Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора.”- казва Серджо Кастелито в едно интервю. Красиво казано, живота има нужда от метафори, иначе би бил прекалено конкретен. Метафорите в текстовете на Мацантини често обгръщат детайлите, персонажите, обстоятелствата, те са навсякъде, претворяват се в един толкова простичък на пръв поглед изказ. Героите са обикновени хора, чувствителни и раними, разголват се и в страданието, и в радостта, и читателят ги разглежда отвътре. Единственият начин да влезеш в мислите и чувствата на друг човек е чрез литературата. Психологизмът, с който работи писателката, детайлите, директността, правят образите толкова несъвършени, колкото в действителност са хората. Мацантини не щади думите, не щади  читателите. В един момент може да ти достави наслада, да те зарадва, в следващия може да те натъжи, да те разплаче, дори да те отврати. Затова след всяка нейна прочетена книга е нужно да мине малко време, преди да се започне друга. А сега за „Прелест” :

„Всеки живот има своя булевард, на който залязват светлините.”

„Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.”

„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.”

Това са произволни цитати, подбрани от произволно разгърнати страници. Може би извън контекста не означават нищо, но са красиви. „Прелест” е една горчива приказка за любовта, но този път различната любов – любовта между двама мъже. Историята проследява почти целия им живот, от деца до възрастни хора. От ранните детски години, първите трепети, първите докосвания и погледи, грозното осъзнаване, че не можеш да се бориш със себе си и в същото време отказът да се приеме действителността, признанието, отблъскването, заблудите за това какви сме ние хората. Две обикновени момчета, двама юноши преминават през трънливи пътища не само заради тяхната различност, но и заради взаимоотношенията в семейството и средата, в която порастват. Обстоятелствата понякога отварят рани, които дори възрастта не може да излекува. Зрялостта, която ги заставя да поемат отговорност в живота, ги принуждава да запазят в тайна своите чувства и това какви са всъщност. Така те съществуват самостоятелно, разделени между два големи града и водейки напълно различен начин на живот. Но там, където има съдбовна любов вратата не може да стои задълго затворена. Животът е устроен така, че съществуват различни видове любов – към съпрузи, към деца, към родители… и всички те са отговорности. Но човек не може дълго да се пренебрегва, трябва да обича и себе си. Гуидо и Константино се казват тези двама мъже, които се опитват да бъдат щастливи, въпреки правилата и нормите, които е поставило обществото. Може би една трагедия, която засяга само тях двамата ще ги раздели завинаги, а може би не. Трагедия, която или произлиза от факта, че обществото не приема тяхната различност или е въпрос на чиста случайност. Справедливо ли е да си жертва само защото си различен?

Отново един много човешки роман, който поставя на изпитание нашите хуманни ценности и разбирания. Роман за това какви сме ние хората. Разказът се води в мъжки род, първо лице, единствено число… Отново една литературна прелест…

Колибри 2017г.

ГОЛЕМИТЕ МАЛКИ ЛЪЖИ

golemite_malki_laji_hrm

Лъжем ли понякога или просто не казваме истината? Странно как в живота все пак съществуват ситуации, в които си мислим, че е правилно да изберем лъжата. Ситуации, породени от определени действия, от различни подсъзнателни емоции и психически състояния, и разбира се от всичко онова, което прави човешките взаимоотношения толкова сложни. Правим анализи на нашите грешки, но колко трудно е да се стремим да не ги повтаряме.

И за да подчертая като особеност на литературните си принципи, че книгата на Лиан Мориарти – „Големите малки лъжи” не е точно типът литература, който предпочитам, но в особените случай, като този например, понякога се радвам, че греша. Нямаше да посегна към нея нито задълбочено, нито повърхностно, ако случайно не бях попаднала на една от сериите на едноименния сериал със силен актьорски състав. От самата серия останах с неопределени впечатления, но тази среща с екрана не просто ме подтикна да разтворя страниците и да направя частично преглеждане на сюжета, а напротив, доста силно ме ангажира и съблазни да проследя историята много внимателно.

Отначало започва хаотично и неразбрано. Множество непознати гласове говорят или по-точно дават показания за вероятно убийство, или нещастен случай в навечерието на училищен маскен бал. Не става ясно все още кои са главните персонажи, кой е жертвата и заподозрените т.е. цялата обстановка си е пълна загадка. Постепенно обаче историята навлиза в една ретроспекция от събития и плавно всичко започва да придобива цвят.

Главната интрига се завърта около три жени, всяка белязана със своята лична драма – младата Джейн, самотна майка, чийто баща на детето й е неизвестен, забавната Маделин, която посреща всяка дума казана наопаки и никога на забравя предателствата и красивата, но мълчалива и вечно тревожна Селест. Всичко започва, когато Джейн идва с 5-годишния си син на остров Пириуи и се сприятелява с Маделин и Селест, който взимат под внимание скромността и младостта й, и решават, че ще я закрилят от училищните и съседски интриги. А такива има в изобилие, защото островът е място на елит, поддържан от амбициозни и преуспели семейства. Когато синът на Джейн – Зиги е обвинен в тормоз над дете от елитно семейство възниква конфликт, който в последствие приема формата на малка война, изплетена от интриги и лицемерие, в чиято основа стоят дълбоко пазени тайни. Интересно е как някои хора или по-точно с цената на какво поддържат илюзията, че живеят щастливо, че имат перфектното семейство, а всъщност пазят в себе си по една малка болка, която определя същността им. Драмата стои в основата на факта, че всичко се отразява главно на децата. Те са пречиствателната мрежа на лъжите, те се разболяват първи от прикритите болки на родителите си. Понякога истините са едни малки големи лъжи, които обличаме в абстракция.

Книгата разглежда в дълбочина някои от съществените съвременни проблеми, по които в последно време като че ли бълва такъв тип нехудожествена литература като се започне от взаимоотношенията в семейството, между мъжа и жената, премине се през техниките за постигане на лично щастие и се стигне до съвременните методи за възпитание на децата. Красотата в разгръщането на подобен тип проблематика чрез художествената измислица и литературните похвати съответно е двустранна – и повествователна и психологическа.

Но освен всичко казано до момента, на първо място „Големите малки лъжи” на Лиан Мориарти е интригуващо литературно четиво. Поднесена с една особеност в разказа, която отделя мислите от думите на персонажите, историята е провокативна, малко криминална, с леки нотки на жестокост и драма. Силна е на емоционално ниво, истинна в отношенията между хората и интересна като разказ. Смятам, че не само можем да вземем от нея една малка доза литературна наслада, но и че може да бъде полезна и в живота ни. Затова я препоръчвам!

ИК Хермес, 2016г.  

СИНОВЕТЕ НА ВЕЛИКАТА МЕЧКА

sinovete_velikata_mechka_harka_cover

Хубаво е когато се връщаме към детските си години и към спомените за романите, които са сформирали читателската ни идентичност. Естествено е, че оттогава до сега литературните ни възгледи са се променяли, но все пак винаги ще помним и ще препрочитаме книгите, които са ни разкривали по една малка тайна от живота. Лично аз съм посветила много от времето си на романите за индианци, а като фаворити са ми „Оцеола”, „Конникът без глава”, „Винету”, „Черният мустанг” и разбира се „Синовете на великата мечка”.

Радвам се, че първа част от трилогията на Лизелоте Велскопф – Хенрих – „Харка – синът на вожда” излезе в ново издание с твърди корици от издателство Сиела. Голям плюс за това издание е и предговора от Любомир Кюмюрджиев, в които се проследяват периодите на писане на романа, неговите силни страни и като художествено произведение и като историческа достоверност, както и част от биографията на писателката.

Радвам се, че приключенията на младия Харка продължават да ме вълнуват. Той е син на Матотаупа – вожд на Мечата орда от племето дакота. Когато племето е принудено да се премести в други местности, по-богати на плячка и наред с вътрешните интриги за власт, които не са ни чужди и сега, те се сблъскват и с бойци от друго племе – пани, както и с чернокожите роби, и с белите мъже. Харка се изправя пред редица предизвикателства, които изискват не само сила, мъжество и стратегия, но и воля и разум в разбирането на добро и зло, на правилно и грешно. Младият индианец се бие с вълци, с мечки, спасява се от стадо бизони, оцелява след като е нападнат от орел, но най-голямото му предизвикателство е решителността му да последва баща си, който е прогонен от племето, след като пие от „огнената вода” на бледоликите и разкрива тайната на пещерата пълна със злато. Двамата изгнаници приемат съдбата си без да губят надежда. Техният път ги отвежда в земите на белите, където завършва и приключението им от първата част на трилогията.

Необятно красив е светът по страниците на романа – описанието на природата, художествените пейзажи и начинът, по който са живели тогава хората.  Дори и сега да има все още индианци или някакви техни потомци, те вече отдавна не живеят по този начин. Естествени са в умението си да се придвижват незабележимо, да дебнат безшумно, да ценят всички дадености на природата, да използват сетивата си за първичните си нужди – да се изхранват и да оцеляват. Самото повествование е един напълно различен, може би чужд или нов, макар че от части изчезнал свят, със свои вярвания и представи за живота. Но книгата на Велскопф не е само историческо обогатяване на нашите познания за индианците, тя на първо място ни поднася едно приключение, за което няма възраст, а пътят на Харка и баща му продължава и в следващите две книги от трилогията. Затова има време…

И ако книгата „Харка – синът на вожда” стои самотна и вече прочетена в библиотеките ни, нека проявим малко търпение, защото както в живота, така и в книгите, нещата се подреждат. И рано или късно всяко нещо си идва на мястото…

 

Друга представа за щастието

drpredstzashtast2

„Друга представа за щастието” ме изпълни с много положителни емоции. Проследявайки историята на две жени, които се срещат при необичайни обстоятелства и поемат към незнайно приключение с кола през Съединените щати, като по малко разкриват тайните на едно минало, което не може да бъде забравено, този трогателен разказ ни показва, че независимо на каква възраст сме, винаги има начин да погледнем света и от друга страна. Тази книга е един по-разтегнат и своеобразен отговор на въпросите „Щастливи ли сме?” и „Как бихме могли да станем по-щастливи?” като разчупва монотонните и еднообразни разбирания, ни показва, че отвъд тях има едно безкрайно поле на щастие, което те първа можем да опознаем. Заплетено бягство от затвора с доста съмнителни истини, една част от американската история, малко позната на света, объркана любовна история, прикрито минало, малко хумор и много психология за живота, са съставните части на това произведение, представено ни с лекотата на неповторимия стил на Марк Леви.

След близо 30 години в затвора, Агата прави успешен план за бягство и се озовава в свят доста по-различен от онзи, който си спомня, и промяната не е само във Facebook, Twitter и мобилните новости, но и в начина на живот като цяло. Следвайки плана си, тя уж по случайност попада в колата на младата Мили, под предлог, че я взима за заложница и я прави съучастница в бягството си. Двете тръгват на 5 дневно пътуване с кола през Съединените щати, преследвани от пенсиониран федерален шериф, който е тясно свързан с миналото на затворничката. На всяко място, където се спират се появяват стари приятели, които малко по малко разкриват истината, която Агата е пазела повече от 30 години. Умишлено прикритите тайни ни отвеждат към един период на Американската история – времето на хипитата, расизма и бунтовете на студентите. По време на това пътуване, независимо, че ги делят 20 години, двете жени споделят мечтите си, неосъществената любов, утопиите, в които вярват и надеждата за по-добър живот. В последствие по един напълно естествен начин, двете гледни точки си взаимодействат и ги насочват към нови разбирания, към друга представа за щастието.

На пръв поглед това е книга с проста сюжетна линия, която обаче смислено и идейно се разклонява. Наред с монотонното сегашно се разкрива и тайното заплетено минало. Разследването от своя страна задълбочава подозрението, че действителността не е въпрос на случайност. Историята завършва с щастлив край, но не романтичен и блудкав, а реалистичен и вдъхновяващ.

Тази книга е една сладка доза литературна наслада, но след прочита й на човек му става по-леко, по-хубаво. Чувства се вдъхновен да повярва, че може би съществува и друга представа за щастието…

Издателство Колибри, 2017г.

4 приказки без връщане

mid-4_i_iv_koricaweb

Признавам си, че досега не бях срещала книга, подобна на „4 приказки без връщане” на Яна Букова. Не бях запозната и със стила на авторката, понеже не съм чела другата й книга „Пътуване по посока на сянката”. Хубавото е, че винаги мога да наваксам този пропуск.

„4 приказки без връщане” е странна книга, различна, дори не мога с точност да определя какъв жанр е. Книгата съдържа 4 къси истории, които имат структурата на приказки, с присъщите им приказни и фантастични елементи, но от друга страна много приличат и на притчи, с типичната мъдрост и философия. Ако четете бавно и внимателно, и вникнете по-дълбоко, ще откриете  широко поле за размисъл върху теми, изграждащи нашите характери ежедневно. Различното в книгата е, че тя не дава готови изводи и поуки. Краят на всяка история е отворен, неопределен и както и в самото заглавие е „без връщане”. Оставя читателя сам да разсъждава и да тълкува думите, действията, последствията, дори да се наложи да излезе извън рамките на собствените си принципи.

„Приказка за кучето, което казвало винаги истината” е за съвестта, лъжата и наказанието. Притча за това как истината винаги ни застига, колкото и да се опитваме да се скрием от нея и за втория шанс, който твърде често пренебрегваме.

„Приказка за царицата във високата кула” – история за сакралната стойност на тайната, която трябва да си остане тайна, независимо колко висока цена трябва да се плати и за безграничното любопитство, което е толкова присъщо за хората.

„Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си” – тази история може да се тълкува по много начини. Колкото пъти я препрочета все откривам по нещо ново. Какво всъщност означава да бягаш от сянката си? Можем ли да избягаме от себе си, от част от себе си, да се пренебрегнем в името на нещо, което не разбираме, да се изгубим, да бъдем други? Или да се опитаме да вървим в посока, обратна на съдбата си? Резултатът е впечатляващ, изводът диктува нашите избори.

„Пръстен с камък от лед” – история за стойността на подаръците от идеологическата гледна точка на времето. Да се опитаме да съхраним нещо, без да ни интересува идейната му стойност. Да се случи нещо, „без да се е случило”. Да разберем нещо, без да сме разбрали.

„4 приказки без връщане” не е просто книга за четене, а книга за осмисляне. Във всяка една история има думи със символно значение, можете да ги откриете и в заглавието, изписани са с по-голям шрифт. Тази творба подчертава много ясно индивидуалността на всеки, който се докосне до нея без предразсъдъци. Може би подтиква да се вникне отвъд редовете, извън контекстовите рамки, може би налага да се разграничат  някои абстрактни теми от живота, но това е просто начин да осмислим идейните принципи, според които живеем. Това са и приказки за хората и техните постъпки. Прочетете ги и ще откриете част от себе си, а може би и самите себе си…

Издателство Жанет 45, 2016г.

Гениалната приятелка

genpriqtelka3

Често ме вълнува въпросът, защо хората се стремим все към голямото и съвършеното? Защо забравяме онези малки неща, които са движещата сила на живота? Защо забравяме, че съвършенството е просто понятие, тълкувано различно от хората през различните епохи? И ако любовта е най-важното нещо за хората и живота, защо се стремим да я превърнем в идеология, в нещо огромно и мащабно, което пак не можем да разберем, и което погубва блясъка на онова малко чувство на топлина и обич, което е най-значимата емоция? Съвършена е не самата любов, а хората, които я изпитват. Любовта е просто понятие. Съвършено е не самото изкуство, а хората, които го създават. Изкуството също е понятие, като всяко друго нещо, провокирало ни да мислим, да говорим, да създаваме… Съвършенството сме ние хората, колкото и да се опитваме да му предадем друга значимост, да го отделим от тази същност, то е вътре в нас. Не знам, на прав път ли съм? Понякога просто няма отговори, има само предразсъдъци.Книгата, която ще разгледам накратко, ми помогна да открия отговорите на много мои вълнения, свързани с човешката психика. Онези неща, които ни гъделичкат, но никога не ни дават причина да се разсмеем изцяло. Онези неща, които винаги сме знаели, но не можем да осъзнаем.

Появата на книгата „Гениалната приятелка” в ръцете ми, се случи приятно и неочаквано. То беше в един от онези моменти, в които чувстваш, че си никъде, по средата на един нормално скучен ден, се случи съвършеното – гениалният подарък, за който искрено благодаря!

Първото нещо, което ми направи впечатление, преди да се заровя в страниците, е  информацията за автора. Елена Феранте е псевдоним и не се знае кой в действителност се крие зад него, публичността е прикрита. Аз лично уважавам такива автори, които акцентират повече върху творчеството си. Има и твърдение, което загатва, че зад този псевдоним е възможно да стои и мъж, което внася още мистерия около личността на автора, а това си е доста добра маркетингова стратегия. А за мен и за читателите като мен има нещо много важно около този мистериозен въпрос, дали дадена книга е написана от мъж или от жена е доста голямо предизвикателство да се разбере именно от самия текст. Докато четях си направих заключение, че това е твърде елегантна проза, за да бъде написана от мъж, твърде нежна, твърде дълбока и точна относно някои специфики на женската душевност. Но не мога да кажа със сигурност, възможно е и да греша.

„Гениалната приятелка” е първата книга от задаваща се тетралогия, но дори тази информация да беше изпусната в анотацията от самия край, а и от началото ясно се разбира, че ще има продължение. Книгата завършва отворено, провокиращо и интригуващо, чак да се раздразни човек, че стои в неведения относно продължението на на тази история, която ангажира читателя в най-добрия смисъл на думата. И то следва да очакваме не едно, а още три продължения. Чудесно! Тук веднага се сещам за тетралогията на Сафон – „Сянката на вятъра”, „Играта на ангела”, „Затворникът от рая” и… липсващото последно продължение, което чакам вече три години и чак се ядосвам, но продължавам да си чакам, защото историята продължава да ме вълнува. Някои книги имат много силно въздействие върху читателя. Лично на мен след прочита на подобна силна книга ми е нужно поне месец време да се осъзная, преди да започна някоя друга. Какво да кажем за писателите? Колко време им е нужно да се възстановят след написването на една книга? Затова ще си чакаме ние, затова сме читатели. И аз ще си чакам с надеждата, че следващите книги на Елена Феранте няма да се бавят много.

„Гениалната приятелка” е книга за израстването на две момичета и около тях на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол. Това е книга в книгата или история в рамка. Разказът започва в наши дни с телефонно обаждане, чрез което мъж сигнализира за изчезването на майка си на нейна приятелка от детството. Това са същите две момичета, чиято история разгръща романа, но вече като възрастни жени. Едната решава да заличи всички следи от съществуването си, а другата започва да разказва тяхната история. Част от мистерията се завърта около чифт мъжки обувки, породени от една детска фантазия, превърнали се в мащабна идея, чието изпълнение отнело месеци усилен труд, идейно израстване и психическо падение. Но преди това нека се върнем около 60 години назад, когато две малки момичета започват едно  голямо приятелство, станало причина за спасението им от неравенството в живота. Едната е Лила – гениалната приятелка, дъщеря на обущар, изключително борбена и целеустремена натура, а другата е Елена – тази, която написва историята, дъщеря на общински портиер. Двете са толкова различни, но непрекъснато се допълват, понякога неосъзнато, но толкова естествено. Темата за образованието е едно от нещата, които ги свързват силно. Едната е умна, със знания и разсъждения за живота. За нея образованието е като идея фикс, но не продължава с учението. Другата полага усилия, но именно тя продължава образованието си след началния курс, от една страна вдъхновена от своята приятелка, а от друга просто за да се покаже, че е по-добрата. Детството им преминава през всички етапи и вълнения на израстването – детските фантазии и разбирания, физическите и психически промени в пубертета, влечението към момчетата и разбирането им за любовта, емоционалното падение и израстване, социалното неравенство и неосъществени болни амбиции. Двете непрекъснато си помагат една на друга, допълват се, подкрепят се, изправят се заедно във всички предизвикателства, но на моменти се ограбват душевно, съревновават се и преднамерено се предизвикват. Това, което в даден момент за едната е конкретика, за другата е илюзия и обратно. Това, което за едната е възможност, за другата е загубена кауза. Едно многолико приятелство, спасило и двете от суровата действителност. Около тях се оформят интриги, любовни триъгълници и предизвикателства. Наред с това се разгръщат и отношенията на хората в местността – техните връстници, родителите им с консервативните си методи на възпитание, неравните социални групи, богатството и бедността, като причина за власт и подчинение, компромисите, които хората правят със самите себе си, падението и разочарованието… Една многолика история, отправена по-скоро навътре към психиката на личността, като отражение на външния свят и действията, които предприема.

Уникална история, много ми хареса, изящна до вманиачаване, внушителна… Прочетете я без предразсъдъци и без големи очаквания. Тя ще ви каже много за вас самите, защото всички сме имали приятели в детството си, всички сме били наранявани, предавани и сме наранявали и предавали. А какви сме сега, дали се замисляме?

Благодарна съм за тази книга и ще очаквам с нетърпение и другите три книги. Препоръчвам ви я от сърце!

Издателство Колибри 2016г.

Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света.

204018z

В историята на литературата съществуват такива истории, които са феноменални литературни постижения. Те остават във времето и дават пример както в литературата и изкуството, така и в живота. Има и такива истории, които нашумяват бързо в съвремието, издигат се до някаква висота, ангажират страшно много хора, но после отшумяват и се забравят. Но има и още един тип истории, които не предявяват някакви високи литературни претенции, но са чисти, сърдечни и стоплят човека. Според мен светът има нужда най-много от този тип истории, именно защото те ни правят по-добри хора. Затова, хубаво е, когато ги има, но още по-хубаво е, когато са отражение на реалния живот. Няма нещо по-силно, което да амбицира човека към добри дела и примирение от една реална история, случила се не много назад във времето и предадена с художествена сила и лекота. Все пак трябва да признаем, че щастието се крие в малките неща, в любовта към хората и всички същества, които обитават земята. Една такава история е „Дюи. Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света.” Признавам си, че преди появата на тази книга на български език, не бях чувала за това коте, въпреки, че мълвата за него е обиколила света и въпреки, че съм любител на котките. И сега много искам да кажа няколко думи за една очарователна история, топла и сърдечна, която разказва за едно коте, което променя към доброта и сплотеност една малка част от света.

Отворим ли първите страници се пренасяме в „самото сърце на Америка”, в равнината, която се простира в продължение на хиляди мили, „сгушена между река Мисисипи на изток и пустините на запад”. Това е Айова. И след едно кратко пътешествие около историята на местността и красотите, с които тя разполага, съпътствани с изумителни художествени описания, се отправяме директно към малката местна библиотека в Спенсър и нейната управителка. И там през една особено студена сутрин (понеделник 18 януари 1988г.), управителката Вики Майрън намира в кутията за връщане на книги  едно малко премръзнало и изгладняло коте. Тя решава да го задържи и да го отглежда в библиотеката. От този момент нататък, животът й и животът на хората около нея коренно се променя. Служителите в библиотеката също са единодушни за приемането на котето и то става част от колектива и обстановката. Не след дълго малкият космат приятел се сдобива с име, достатъчно изискано за неговата личност и за мястото, което обитава. Всички служители взимат участие в даването на името и то се получава наистина феноменално. Не просто Дюи, а

„Дюи Рийдмор Букс – едно име за библиотекарите, които живееха по правилата на десетичната система на Дюи, едно презиме за децата и една фамилия за всички. Четяхме ли повече книги? Това беше предизвикателство, име, което да ни накара да искаме да научаваме нови неща.”

Разбира се Вики Майрън преминава през трудната задача да склони управителния съвет да допуснат коте там, но от появата му, обстановката съвсем не е същата. Животинчето успява да преобрази не само редовните посетители на библиотеката, но и хората в целия град. Започват ежедневно все повече посещения, все повече деца присъстват на детските мероприятия, нараства дори и интересът на медиите. Наред с ремонта и преобразяването на книжното пространство, котето изиграва своята решаваща роля –

„Но най-важната част от промяната, това, което най-силно привлече хората и най-после превърна общинската библиотека в Спенсър от склад за книги в истинско място за срещи, беше Дюи.”

През трудните времена, които преминава Вики Майрън, заставена сама да отглежда детето си, да управлява библиотеката, да бъде подкрепа на родителите и братята си, нейната голяма упора и сила, която е държи да не се отчайва е именно котето. На тях двамата сякаш им е писано да се срещнат и да приемат заедно предизвикателствата. През това време се променят не само градът и хората в него, но и цялата местност –

 „В общественото съзнание обичта към Спенсър и обичта към Дюи бяха неразривно свързани.”

Славата на котето Дюи от малката провинциална библиотека достига световен мащаб.

Какво повече бих могла да кажа? Историята е прекрасна, духовита, сърдечна, способна да трогне всеки читател, независимо от настроението му. Направи ми впечатление и изключително богатият език, красивата художественост, умението да се предават настроенията на героите, дори и на главния четириног герой. Личи си, че авторката има професионално отношение към книгите и притежава умението да наблюдава – себе си, хората, животните, отношенията между тях, светът, който я заобикаля, а после да разсъждава върху живота и в даден момент просто го споделя  за благодарност и спомен за котето, с което в продължение на 19 години заедно са делили територията на библиотеката.

Всъщност познавам и друго толкова известно коте, завинаги променило живота на своя стопанин – уличният котарак Боб. Мисля, че има много общи неща между двете животинки, но няма да се спирам на тях. Само ще спомена, че и двете котета са оранжеви. Има ли някаква мистерия? Не мисля. Нека да не звучи твърде конспиративно. Може би всяка котка, всяко куче и всяко друго живо същество има способността да разпростре обичта си  и да промени живота на хората, само трябва да се намери правилният човек, който да му даде тази възможност.

И така, прочетете историята за Дюи, абсолютно сигурна съм, че ще ви трогне…

Други мнения – Претрупаното книжно рафтче, Кафене.бг

Издателство Еднорог 2016г.