Кратка приказка за книгата…

Имало едно време една книга, която търсела своя читател. Но уви, можела само да стои самотно в очакване или да се движи единствено по думите на хората и понякога в пространството на техните мисли. Когато намирала някого, когото много силно да впечатли дори отсядала задълго в спомените му, където хем се чувствала уютно, хем била сигурна, че един ден ще тръгне по дългия път на думите му, за да намери нов събеседник, на когото да разкаже своята история. За книгата нямало значение полът, нито възрастта, нито дори името на читателя. Интересувало я единствено дали ще му се хареса, дали ще успее да предизвика у него някакви емоции и размисли. Читателите били различни. Някои били скептични към нея, други твърде критични, но имало и такива, които с радост я поемали и нетърпеливо потъвали в страниците й. Книгата знаела, че читателят не винаги може да улучи момента – нейния момент. Но това не я притеснявало, защото вярвала в силата на своята история и знаела, че един ден ще промени нечий живот.
Може да е твоят…

Advertisements

Кедер

211402_b

Много мъка има в тази книга. Мога да кажа, че започва още със заглавието. Точно и ясно, преминава през сърцевината на двайсетте истории като с всяка следваща се засилва още повече. Това, което не мога да кажа е, че свършва на 89 страница с последните думи от последния разказ. Не свършва. Остава си там – дълбоко в подсъзнанието на читателя. След време той си мисли, че е забравил, но Тя не. Посръчква го, напомня му за себе си. Засяда в емоционалното му състояние, в ежедневието. И при всеки досег с проявлението й в действителността го кара да отвори отново страниците. Като да се пречисти. Прави го напълно естествено, с една почти незабележима сила, не като магия, нито като проклятие, а като човещина. Такава е действителността на мъката, когато се превърне в литература…

„Кедер” от Йорданка Белева е малка книга с къси разкази. Но в индивидуалния случай това е невярно твърдение. „Къса” е само формата. Времето, нужно да се прочете книгата, зависи от това доколко читателят умее да стои надълбоко, да задържа дъха си между думите. Ако не умее бързо ще изплува на повърхността и ще си остане там. Винаги съществуват и двата варианта. Човек също е кратка форма, с дълъг живот…понякога.

„Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиресет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.”

Първия път направих грешката да прочета книгата наведнъж. Не помня как се събрах след това, колко време ми беше нужно. Втория път я разпределих в три дни. По поносимо е, имаш време, можеш да размишляваш, да поплачеш, да споделиш. Третия път още продължава. По разказ на ден. Мисля, че това е правилната доза. Някъде на тихо, когато си сам със себе си, няколко минути откраднати от деня или от нощта. С твоята мъка и тази в „Кедер”. Различните видове мъка – като терапия. Има няколко момента, които не мога да преглътна. Просто засядат. Връщам се към тях отново и отново. Не става по-лесно, но става по-хубаво.

За мен тази книга е метафора на живота. Всеки разказ по отделно също – от общото към индивидуалното и обратно. Има от всичко – любов и омраза, радост и болка, завист и милост, живот и смърт… Липсва само излишното. Ако изобщо в живота може да има нещо излишно. Няма дори една излишна дума. Всяка е на мястото си, в пълна хармония. Искаше ми се да извадя няколко цитата, но ми е трудно да откъсна част от цялото. Цитирам цялата книга в съзнанието си. Който я отгърне ще разбере…

Още мнения за книгата – За думите и хората, Аз чета, На по книга две, Книголандия

ИК Жанет 45, 2018 г.

Тъмно, почти нощ

изтеглен файл

Прочетох „Тъмно, почти нощ” на Йоанна Батор преди няколко дни, но не мога да кажа, че след като затворих последната страница приключих с нея, напротив. Факт е, че не мога да започна да чета нищо друго докато поне малко не се отърся от проклятието (в добрия смисъл на думата) на тази книга, която в продължение на седмица ме изумяваше с тази жестока действителност, която изобразява и с тази силна художественост, с която е предадена. А думите така ритмично влизат в тялото и направо в кръвта, като на малки глътки силен алкохол на фона на подходяща музика, че даже се притесних за момент да не се предозирам нещо с тия думи, защото от дълго време не ми се беше случвало нещо писано да е способно да ме извади от контекста на собствената ми действителност.

Все още не мога да си отговоря, защо изобщо се захванах с нея. Спомням си само няколко неща в началото – кратката анотация на гърба на книгата, впечатляващата корица, цитат от Карлос Руис Сафон в началото, произволно отгърната страница и фразата „застреля ме с бял стих”, още произволно отгърнати страници и вече нямаше как да я пренебрегна. Може би заради всички тези неща взети заедно, а може заради нито едно от тях. Но това, което знам е, че вероятно това няма да е последният път, в който ще я разгръщам и, че безспорно е една от най-добрите книги, които съм чела през живота си.

Трудно ми е да предам наистина впечатленията си, защото си мисля, че всичко което напиша ще е твърде слабо за да я подчертая и оценя като стойностна литературна творба, а тя е такава. Но мога поне да опитам.

 

27655460_898890630273223_3552989013480774715_n

Беше тъмно, почти нощ, когато я започнах и така удивена запрепусках по страниците, втрещена от начина, по който думите описват тази действителност, като див звяр преследващ плячката си, но в един момент плячката се изплъзна, сюжетът ми натежа и осъзнах, че това не е книга, която се чете „на един дъх” (колкото и банално да звучи тази фраза), затова я продължих по-бавно, по-спокойно… И в по-кратките и в по-дългите отрязъци от време, в които се занимавах с нея на моменти имах чувството, че ще се побъркам. Странна книга е това – силна като усещане, жестока и мистична в сюжетно и уникална в художествено и литературно отношение. Трудно ще ми е да я преразкажа дори накратко, защото в нея говорят много гласове, много истории се преплитат и разклоняват в търсене на истината. Само повърхностно мога да маркирам главният път, по който се движи сюжетът, а вие сами ще прецените дали да се спуснете по разклоненията.

Историята се завърта около мистериозното изчезване на три деца в град Валбжих – родният град на журналистката Алиция Табор, където тя се завръща след дълго отсъствие за да напише материал по темата. Още в началото я връхлитат спомените от миналото – познатите места и хора, историите около замъка Кшонж и принцеса Дейзи, трагичната участ на семейството й, за която тя получава три различни версии, всяка допълваща собствените й спомени – писмото от сестра й, което получава благодарение на библиотекарката, изповедта на Давид, бившият приятел на сестра й, който изглежда като необяснимо видение и трогателната, искрена история на пан Алберт Кукулка, който в миналото е бил близък приятел на семейството. А миналото винаги има отражение върху настоящето. Наред с това върху града сякаш тегне някаква тъмна сила. Действителността в тази местност носи белезите и последствията от войната и нацисткото присъствие. Хората сякаш са се развалили, изкривили са разбиранията си за хуманност и са проядени от сляп национализъм. Наред с шума около изчезването на децата назрява и религиозен конфликт, свързан с мистериозната смърт на местен пророк и наскоро появил се негов заместник. Естествено общественото мнение и недоволството не закъснява да се появи и в социалната мрежа, където доста грубо и ожесточено се коментира случващото се. Безимени търговци на кости бродят незабелeжимо и разравят земята. Миналото е постлало своето проклятие и се разпространява чрез жестоко изтезаване и убиване на животни, а после се пренася и върху хората. Необясними зли създания, които всички наричат „коткоядци” се вселяват в душите и подклаждат злото у всеки дръзнал да се замисли да извърши злодеяние. Но техният отговор е в лицето на коткарките – странни жени с котешки имена и неопределима възраст, които понякога неподозиращо как са на точното място за да помогнат.

Много тъмна и загадъчна е обстановката в град Валбжих. На места напрежението е хаотично, разказите се заплитат и е напълно възможно да се объркаш в този лабиринт от истории, изплетен от думи и понятия. Не мога да не спомена и множеството бележки под линия, които дават полезна информация в много аспекти (имена на композитори, цитати от песни и литературни произведения, факти и личности от историята и много др.) и още повече засилват богатството на тази история.

Но всичко казано до тук е твърде повърхностно. Онова, което най-много ме грабна всъщност бяха детайлите, а те са малко по-дълбоко…

Издателство Сиела, 2017г.

Новото фамилно име

novotofamilnoime2

Прочетох книгата между старата и новата година, в онези празнични и светли моменти, в които не ми липсваха и литературни ценности. Мина малко повече от година, откакто прочетох „Гениалната приятелка” и в спомена за нея оставих едно очарование от историята и едно разочарование от края й, защото завърши в един от най-интересните моменти и постла пред мен едно нетърпеливо и любопитно очакване за продължение. Междувременно прочетох и „Дни на самота” – първият роман на Елена Феранте излязъл на български език и също много ми хареса.

„Новото фамилно име” е продължение на „Гениалната приятелка” и втора книга от тетралогията „Неаполитански романи”, чиито сюжет проследява главно приятелството на две момичета – Лила Черуло и Елена Греко, израснали в покрайнините на Неапол. Тази част обхваща някъде около десетина години от живота им, изпълнени със сериозни обрати и драми, които ще ги разделят за определено време. Това е период на промените и порастването, на осъзнаването и помъдряването, когато трябва да посрещнеш смело трудностите и разочарованията, и да се примириш с разбирането, че животът не е точно приказка, в която мечтите се сбъдват лесно.

Красивата и умна Лила Черуло се омъжва за бакалина и става госпожа Карачи, но заедно с комфорта и блясъка получава и неудовлетвореността от семейния живот и се обременява със забраните наложени от брачния статут. Става още по-нещастна, когато осъзнава, че се е омъжила за неподходящия човек, без да изпитва любов, но характерът й и една неочаквана афера няма да й позволят да се пречупи. Елена Греко е тази, която описва до най- малките детайли живота  на Лила, било като пряк или косвен свидетел. Още в началото на книгата Лила дава на Елена осем тетрадки, в които е описала преживяванията, емоциите, надеждите и чувствата си, но тогава между двете се е зародил вече твърде траен конфликт и отношенията им не са в благоприятна фаза. Наред с историята на Лила, Елена описва и своята. Стремежът й към висшите форми на знание е тласка да продължи успешно с обучението си и заема важна роля в социалните й отношения. Но в личен план претърпява разочарование в любовта. Именно тя е тази, която осъзнава, че приятелството може да има и разрушителна сила, когато се появи нещо, което не може да бъде разделено. Двете неусетно се конкурират и самонараняват, погубват се, но и се допълват и макар и разделени, макар и водещи различен начин на живот, нещо винаги ги събира и свързва. И както казва Лила „.. времето си се изнизва ей така без смисъл, и че е хубаво просто да се виждаме от време на време, за да чуем как налудничавият звън в мозъка на едната отеква в налудничавия звън в мозъка на другата.” Понякога не само обстоятелствата са важни, нужно е да имаш някой на когото да се довериш.

Блестящо написана и трогателна, историята в „Новото фамилно име” отново завършва в очакване на следващата част. Сега се убедих, че Елена Феранте знае как да печели читателите си и го прави фино и с усет към детайлите, нищо излишно, нищо прекалено, нищо банално, нищо, за което да кажа „идва ми в повече”, всичко е в точни количества, прецизно и конкретно, сурово и реално, точно като самия живот.

Е, сега остава очакването…

Колибри, 2017г.

Разговори с моята котка

razgovori_s_moyata_kotka-project

„Защото към щастието има много пътища, но котките знаят най-прекия.“…Книгите също…

Досега не бях запозната с творчеството и личността на Едуардо Хауреги, но съм изключително щастлива, че го направих. Не съм чела „Йога по сицилиански”, но може би тя ще е една от първите книги, които ще прочета през новата година.

„Разговори с моята котка” не блести с особени литературни стойности, но е очарователна с мъдростите, които човек може да открие в нея и да черпи вдъхновение. Това е книга, която предвещава и подарява щастие, като наръчник, предаден в художествена форма чрез историята на една жена и нейната котка – разказ, в чиито страници е разпръсната мъдростта и тайната на съществуването.

Историята на Сара Леон не е по-различна от моята история, нито от вашата. Всеки от нас в определен момент може да попадне в обстоятелства, които да го доведат до нещастие и депресия. Това се случва постоянно в живота и в последно време все повече и повече. Но въпросът е как ще продължим след това? Не винаги се оказваме достатъчно силни за да се справим сами, затова често съдбата ни изпраща някой, който да ни помогне. Точно това се случва и със Сара, когато е на предела на разочарованието. Неуспехите и напрежението в работата, липсата на отношение, любов и честност от страна на годеника й, финансовите проблеми на семейството – всичко това са съставки на нещастието и в един момент започват да й се отразяват и здравословно. Точно тогава се появява Сибила – мъдра и красива абисинска котка, която притежава умението да говори. Малко по малко тя помага на Сара да разбере света, който я заобикаля и причините, довели я до това състояние. Научава я да прощава, да обича себе си, да обръща внимание на дребните, но ценни неща, които до скоро Сара дори не е забелязвала. Всеки ден по малко й показва различни техники на йога, медитация, начини на хранене и начин на живот, а това вече са съставки на щастието. С мъдростта и спокойствието на древен духовен учител и инстинктите на животно, тази загадъчна котка, която говори и го прави напълно естествено в съзнанието на Сара, й показва какво е да бъдеш част от природата и защо трябва да стигнеш до състояние: „да наблюдаваш себе си как наблюдава света”. Сибила разгръща пред Сара въпросите, които са вълнували хората винаги – за прошката и защо ни е нужна, за смирението, за болката, за любовта, за живота и смъртта:

„Във Вселената нищо не изчезва, както и не се появява. Каквото има – това е. Променя се само формата на съществуване.”

Може би не за всичко има отговори, но понякога осъзнаваме неща, които не можем да обясним с думи.

Сара, естествено се научава да бъде щастлива:

„Усещах, че най-после съм стигнала там, където трябваше да стигна. Не бе посока, цел или край. Бе завръщане на собствения ми път. Моят път.”   

Изумително е как тя се променя напълно, но по-впечатляващото е, че може би отчасти аз също. Дори не съм предполагала, че книга може да ми въздейства по такъв начин. Вярвам, че както в живота, така и в четенето трябва да има баланс. Човек трябва да разнообразява. Всяка книга носи различно послание и докосва по различен начин. И както казват хората, в което аз съм абсолютно сигурна, че ако човек трябва да прочете дадена история, тя рано или късно го открива. И тогава трябва да съдим за книгите по друг начин – не само дали са ни интересни и вълнуващи, а дали са способни да ни променят.

Накрая бях толкова улисана в тези думи, че докато се усетя вече четях „Благодарности” и точно там се срещнах с автора и неговите вдъхновители в лицето на Лао Дзъ, Ерих Фром, Тик Нят Хан, Махатма Ганди и други. А за самият Едуардо Хауреги научих, че изнася лекции по позитивна психология. Тогава си обясних защо книгата ми въздейства по този начин – това е мъдрост и философия, изучавана и практикувана години наред, а това е писател, на който мога да се доверя напълно.

Затворих последната страница с усмивка и впечатление, че стаята, в която стоя става все по-голяма. А какво ли ще стане, когато изляза навън? Сигурна съм, че това е и целта и посланието на тази книга. Може би занапред ще се опитам да се вслушвам все повече в съветите на Сибила, защото светът може да изглежда и по друг начин и животът може да бъде едно безкрайно вдъхновение, постижимо за всички…

ИК „Хермес“ 2017г.

Чудото

Print

Ема Донахю е ирландска писателка, позната на българския читател с романа си „Стая”, който е емблематичен за творчеството й и аз лично много харесах. Не мога да не спомена, че за филмовата екранизация на „Стая”( на която Ема Донахю си е сценарист) през 2016 година Бри Ларсън взе Оскар за най-добра женска роля.

„Чудото” е нейната нова книга – психологическа история, в която както може да се предположи от заглавието е, че вероятно става въпрос за някакъв феномен. Като тема пред нас застава един много сериозен сюжет, който може да повлияе на представите ни за набожността и вярата, за наивността и заблудите, които понякога определят стойността на човешкия живот. Всъщност ни кара да се запитаме, кое е онова нещо, което контролира силата на волята и може ли изобщо да бъде спряно?

„Чудото” е тъмна и мистична приказка за едно единайсетгодишно момиче, което отказва да се храни. Въпросът обаче е защо?

Действието се развива в средата на XIX век в мрачно селце в провинциална Ирландия, в което медицинската сестра Либ Райд е изпратена да наблюдава малко момиче, което по незнайни причини е отказало да се храни и от четири месеца е поемало само по лъжичка вода на ден. Работата на Либ е да следи здравословното състояние на детето, без да взима отношение върху причините, довели до отказа от храна. Но може ли човек да стои равнодушен към нещо, което е в разрез с природните закони или да не се запита как човешко същество стояло без храна в продължение на 4 месеца е още живо. Пред нея застава въпросът дали това не е някаква измама, чрез която родителите искат да бъдат забелязани от обществото или наистина става въпрос за някакво чудо, което ще е началото на нов етап от човешката еволюция. Въпреки, че Либ Райт безусловно вярва в първото и се заема на всяка цена да го докаже, сблъсъкът с мрачната обстановка, в която попада, странните и мълчаливи родители на детето, потискащото обкръжение, всичко това все повече започва да я обърква. Ана е дружелюбно дете, но е силно вярваща. Моли се всеки ден по няколко пъти, изповядва се пред местния свещеник и твърди, че се храни с „манна небесна”. По всичко личи, че има нещо, което не е наред с цялата ситуация. Либ бързо се привързва към малката Ана, която постепенно започва да споделя много тайни от живота си, травми, вярвания и заблуди. Откроява се едно по детски чисто, но подлъгано отношение към света, който съвсем не е приказката, която трябва да бъде.

Книгата определено ангажира и предизвиква разсъждения относно някои аспекти на човешкото поведение и отражението им върху живота като цяло. Човек няма как да остане безразличен към историята, още повече защото е замесено дете. Темата е твърде сериозна, много истинно е предадена за времето, в което се развива действието. Силно е застъпена темата за набожността и влиянието й върху убежденията на човек.  На моменти се усеща едно готическо напрежение, което си има своите елементи на ужас. Историята завършва много изненадващо и придава ярък контраст на целия разказ. Неочакваната развръзка е едно от основните неща, които винаги впечатляват читателите, понеже в природата ни е да правим догадки. Затова „Чудото” на Ема Донахю може да се приеме и като предизвикателство. Прочетете я!

Издателство Милениум, 2017г

„Махмурлукът“, „Хипстърът“, „Съпругът“

23844605_1703640146335005_991313477832469037_n

Животът, колкото и прекрасен да е, често ни разкрива своите странности и  ни поставя в ситуации, от които трудно можем да излезем. Понякога е абсолютно необходимо да погледнем на даден проблем от другата гледна точка – хумористичната. Смехът е основен двигател на живота и много ефикасно средство за справяне със стреса и ежедневните грижи, които ни обременяват, затова не можем да го пренебрегваме.

Колкото и добре да живеем обстоятелствата рано или късно се променят, най-вече със семейното ни положение и разбира се, след като сме се запознали с магическото въздействие на алкохола. Затова е необходимо да се информираме – или предварително, или в заварено положение, по необходимост. 🙂

Поредицата на Джейсън Хейзли и Джоел Морис  – „Махмурлукът”, „Съпругът” и „Хипстърът”, е посветена точно на тези проблеми.

Книгите съдържат забавни цитати, поучителни илюстрации и житейски мъдрости, насочени към забавната страна на живота, като целта им е не само вътрешния комфорт и доброто настроение на човека, който ги чете, но и да го запознаят съвсем искрено с някои факти и ситуации, които биха могли да му бъдат полезни.

„Хипстърът” ни дава ясна представа за тази средна класа от обществото, като акцентира на техните странности и отличителни белези. „Махмурлукът” ни обяснява всички тайнствени и чудновати неща, които ни се случват след като сме изпаднали в това състояние. „Съпругът. Наръчник за употреба.” е чудесен съветник и поддръжник на доброто настроение на всяка бъдеща, настояща, а защо не и бивша съпруга. Направо ще се изумите какви прозаични истини ще откриете. 🙂

И трите издания са малък формат с твърди корици – удобни спътници в ежедневието ни. 🙂

А ето и някои произволни цитати:

„Това е съпруг. Може да ви се струва, че устройството му е сложно, но на практика схемата му е проста. Наденици с бира са подходящото гориво за него.” (Съпругът)

„Отиването на работа с махмурлук може да изглежда неосъществимо, но е важно да не загубите работата си. Дори ако тя е била причината да се напиете.” (Махмурлукът)

„Хипстърите обичат да колекционират стари и демодирани вещи, защото по този начин вещите стават модни.” (Хипстърът)

…..

Издателство Еднорог 2017г.

 

 

ПРЕЛЕСТ

prelest2

Маргарет Мацантини е италианска писателка, родена в Дъблин, известна на българския читател с романите си „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”. И по трите й книги има силни филмови екранизации, режисирани от съпруга й Серджо Кастелито – известен италиански актьор и режисьор. „Прелест” е най-новият й роман, за който ще споделя впечатленията си.

За мен е нужно първо да отбележа, че Маргарет Мацантини е една от любимите ми съвременни писателки изобщо. Хората, които са прочели поне една нейна книга знаят защо. Но за тези, които досега са нямали близка среща с нейния литературен свят, може би е хубаво да се обоснова.

Маргарет Мацантини пише съвременни реалистични и често силно драматични човешки истории. Винаги в основата стои любовта – голямата, безумната и по-силна от всичко любов, но и пренебрегнатата, не докрай разбрана, съдбоносна и болезнена… Често обстоятелствата и времевото пространство, в което се разказва историята са тежки и сурови – войната в „Да дойдеш на света”. Но не това е, което прави историите толкова интересни и в частност любими. По важното за мен е начинът, по който се разказва историята, т.е. самото изпълнение. Интересно ми е как писателят измисля и дооформя дадената история в съзнанието си, как съживява персонажите и ги представя на читателя, как подрежда думите в пространството и създава действителност, и успява ли макар и невинаги с точност да внуши, че животът понякога може да бъде просто една неразбрана ситуация или погрешно тълкувана заблуда. Ето тук според мен е и ролята на метафорите. „Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора.”- казва Серджо Кастелито в едно интервю. Красиво казано, живота има нужда от метафори, иначе би бил прекалено конкретен. Метафорите в текстовете на Мацантини често обгръщат детайлите, персонажите, обстоятелствата, те са навсякъде, претворяват се в един толкова простичък на пръв поглед изказ. Героите са обикновени хора, чувствителни и раними, разголват се и в страданието, и в радостта, и читателят ги разглежда отвътре. Единственият начин да влезеш в мислите и чувствата на друг човек е чрез литературата. Психологизмът, с който работи писателката, детайлите, директността, правят образите толкова несъвършени, колкото в действителност са хората. Мацантини не щади думите, не щади  читателите. В един момент може да ти достави наслада, да те зарадва, в следващия може да те натъжи, да те разплаче, дори да те отврати. Затова след всяка нейна прочетена книга е нужно да мине малко време, преди да се започне друга. А сега за „Прелест” :

„Всеки живот има своя булевард, на който залязват светлините.”

„Има време за надежди, има и време за светофари под дъжда.”

„Може би това е бракът, взаимно обгрижване, докато сезоните се менят.”

Това са произволни цитати, подбрани от произволно разгърнати страници. Може би извън контекста не означават нищо, но са красиви. „Прелест” е една горчива приказка за любовта, но този път различната любов – любовта между двама мъже. Историята проследява почти целия им живот, от деца до възрастни хора. От ранните детски години, първите трепети, първите докосвания и погледи, грозното осъзнаване, че не можеш да се бориш със себе си и в същото време отказът да се приеме действителността, признанието, отблъскването, заблудите за това какви сме ние хората. Две обикновени момчета, двама юноши преминават през трънливи пътища не само заради тяхната различност, но и заради взаимоотношенията в семейството и средата, в която порастват. Обстоятелствата понякога отварят рани, които дори възрастта не може да излекува. Зрялостта, която ги заставя да поемат отговорност в живота, ги принуждава да запазят в тайна своите чувства и това какви са всъщност. Така те съществуват самостоятелно, разделени между два големи града и водейки напълно различен начин на живот. Но там, където има съдбовна любов вратата не може да стои задълго затворена. Животът е устроен така, че съществуват различни видове любов – към съпрузи, към деца, към родители… и всички те са отговорности. Но човек не може дълго да се пренебрегва, трябва да обича и себе си. Гуидо и Константино се казват тези двама мъже, които се опитват да бъдат щастливи, въпреки правилата и нормите, които е поставило обществото. Може би една трагедия, която засяга само тях двамата ще ги раздели завинаги, а може би не. Трагедия, която или произлиза от факта, че обществото не приема тяхната различност или е въпрос на чиста случайност. Справедливо ли е да си жертва само защото си различен?

Отново един много човешки роман, който поставя на изпитание нашите хуманни ценности и разбирания. Роман за това какви сме ние хората. Разказът се води в мъжки род, първо лице, единствено число… Отново една литературна прелест…

Колибри 2017г.

ГОЛЕМИТЕ МАЛКИ ЛЪЖИ

golemite_malki_laji_hrm

Лъжем ли понякога или просто не казваме истината? Странно как в живота все пак съществуват ситуации, в които си мислим, че е правилно да изберем лъжата. Ситуации, породени от определени действия, от различни подсъзнателни емоции и психически състояния, и разбира се от всичко онова, което прави човешките взаимоотношения толкова сложни. Правим анализи на нашите грешки, но колко трудно е да се стремим да не ги повтаряме.

И за да подчертая като особеност на литературните си принципи, че книгата на Лиан Мориарти – „Големите малки лъжи” не е точно типът литература, който предпочитам, но в особените случай, като този например, понякога се радвам, че греша. Нямаше да посегна към нея нито задълбочено, нито повърхностно, ако случайно не бях попаднала на една от сериите на едноименния сериал със силен актьорски състав. От самата серия останах с неопределени впечатления, но тази среща с екрана не просто ме подтикна да разтворя страниците и да направя частично преглеждане на сюжета, а напротив, доста силно ме ангажира и съблазни да проследя историята много внимателно.

Отначало започва хаотично и неразбрано. Множество непознати гласове говорят или по-точно дават показания за вероятно убийство, или нещастен случай в навечерието на училищен маскен бал. Не става ясно все още кои са главните персонажи, кой е жертвата и заподозрените т.е. цялата обстановка си е пълна загадка. Постепенно обаче историята навлиза в една ретроспекция от събития и плавно всичко започва да придобива цвят.

Главната интрига се завърта около три жени, всяка белязана със своята лична драма – младата Джейн, самотна майка, чийто баща на детето й е неизвестен, забавната Маделин, която посреща всяка дума казана наопаки и никога на забравя предателствата и красивата, но мълчалива и вечно тревожна Селест. Всичко започва, когато Джейн идва с 5-годишния си син на остров Пириуи и се сприятелява с Маделин и Селест, който взимат под внимание скромността и младостта й, и решават, че ще я закрилят от училищните и съседски интриги. А такива има в изобилие, защото островът е място на елит, поддържан от амбициозни и преуспели семейства. Когато синът на Джейн – Зиги е обвинен в тормоз над дете от елитно семейство възниква конфликт, който в последствие приема формата на малка война, изплетена от интриги и лицемерие, в чиято основа стоят дълбоко пазени тайни. Интересно е как някои хора или по-точно с цената на какво поддържат илюзията, че живеят щастливо, че имат перфектното семейство, а всъщност пазят в себе си по една малка болка, която определя същността им. Драмата стои в основата на факта, че всичко се отразява главно на децата. Те са пречиствателната мрежа на лъжите, те се разболяват първи от прикритите болки на родителите си. Понякога истините са едни малки големи лъжи, които обличаме в абстракция.

Книгата разглежда в дълбочина някои от съществените съвременни проблеми, по които в последно време като че ли бълва такъв тип нехудожествена литература като се започне от взаимоотношенията в семейството, между мъжа и жената, премине се през техниките за постигане на лично щастие и се стигне до съвременните методи за възпитание на децата. Красотата в разгръщането на подобен тип проблематика чрез художествената измислица и литературните похвати съответно е двустранна – и повествователна и психологическа.

Но освен всичко казано до момента, на първо място „Големите малки лъжи” на Лиан Мориарти е интригуващо литературно четиво. Поднесена с една особеност в разказа, която отделя мислите от думите на персонажите, историята е провокативна, малко криминална, с леки нотки на жестокост и драма. Силна е на емоционално ниво, истинна в отношенията между хората и интересна като разказ. Смятам, че не само можем да вземем от нея една малка доза литературна наслада, но и че може да бъде полезна и в живота ни. Затова я препоръчвам!

ИК Хермес, 2016г.  

СИНОВЕТЕ НА ВЕЛИКАТА МЕЧКА

sinovete_velikata_mechka_harka_cover

Хубаво е когато се връщаме към детските си години и към спомените за романите, които са сформирали читателската ни идентичност. Естествено е, че оттогава до сега литературните ни възгледи са се променяли, но все пак винаги ще помним и ще препрочитаме книгите, които са ни разкривали по една малка тайна от живота. Лично аз съм посветила много от времето си на романите за индианци, а като фаворити са ми „Оцеола”, „Конникът без глава”, „Винету”, „Черният мустанг” и разбира се „Синовете на великата мечка”.

Радвам се, че първа част от трилогията на Лизелоте Велскопф – Хенрих – „Харка – синът на вожда” излезе в ново издание с твърди корици от издателство Сиела. Голям плюс за това издание е и предговора от Любомир Кюмюрджиев, в които се проследяват периодите на писане на романа, неговите силни страни и като художествено произведение и като историческа достоверност, както и част от биографията на писателката.

Радвам се, че приключенията на младия Харка продължават да ме вълнуват. Той е син на Матотаупа – вожд на Мечата орда от племето дакота. Когато племето е принудено да се премести в други местности, по-богати на плячка и наред с вътрешните интриги за власт, които не са ни чужди и сега, те се сблъскват и с бойци от друго племе – пани, както и с чернокожите роби, и с белите мъже. Харка се изправя пред редица предизвикателства, които изискват не само сила, мъжество и стратегия, но и воля и разум в разбирането на добро и зло, на правилно и грешно. Младият индианец се бие с вълци, с мечки, спасява се от стадо бизони, оцелява след като е нападнат от орел, но най-голямото му предизвикателство е решителността му да последва баща си, който е прогонен от племето, след като пие от „огнената вода” на бледоликите и разкрива тайната на пещерата пълна със злато. Двамата изгнаници приемат съдбата си без да губят надежда. Техният път ги отвежда в земите на белите, където завършва и приключението им от първата част на трилогията.

Необятно красив е светът по страниците на романа – описанието на природата, художествените пейзажи и начинът, по който са живели тогава хората.  Дори и сега да има все още индианци или някакви техни потомци, те вече отдавна не живеят по този начин. Естествени са в умението си да се придвижват незабележимо, да дебнат безшумно, да ценят всички дадености на природата, да използват сетивата си за първичните си нужди – да се изхранват и да оцеляват. Самото повествование е един напълно различен, може би чужд или нов, макар че от части изчезнал свят, със свои вярвания и представи за живота. Но книгата на Велскопф не е само историческо обогатяване на нашите познания за индианците, тя на първо място ни поднася едно приключение, за което няма възраст, а пътят на Харка и баща му продължава и в следващите две книги от трилогията. Затова има време…

И ако книгата „Харка – синът на вожда” стои самотна и вече прочетена в библиотеките ни, нека проявим малко търпение, защото както в живота, така и в книгите, нещата се подреждат. И рано или късно всяко нещо си идва на мястото…